Кошмарът | jjk×pjm ✔

013

   Тъмнина. Единственото нещо, което виждаше бе тъмнина. Единствено чуваше искрени смехове, пълнещи пространството с радостта си. Бе студено. Измръзваше.
   Тялото му се обърна по посока на гласовете и краката му сами се задвижиха, подведени от любопитство. Стъпките му отекваха в пустия коридор, или поне приличаше на такъв, дишането му бе умерено, равномерно. Излъчваше спокойствие, въпреки че вътрешно умираше. Не виждаше нищо, не знаеше къде се намира, нито къде отива. Просто вървеше и не можеше да спре, тялото му - сякаш контролирано от непозната сила, която не можеше да управлява. Усещаше студенината на земята, попиваща в босите му нозе, караше го да трепери, да се свива като кученце, оставено навън в най - студената зимна нощ. Усещаше парата, надигаща се със всеки дъх, който изпускаше. Чувстваше се странно, сякаш бе в лодка, която се люлееше напред - назад синхронизирано и това му доставяше едновременно удоволствие и чувство за гадене. Изпъна двете си ръце, които веднага се опряха на гладка повърхност и ги остави да следват движенията му. Сега вече бе напълно убеден, че вървеше по коридор. Със всяка следваща стъпка смеховете ставаха все по - силни, носеха странно чувство за дежавю, което караше стомаха му да де преобърне, а сърцето му да бие по - силно. Имаше усещане, че се намира във филм на ужасите и всеки момент ще изскочи някое същество, но това така и не ставаше. Дишането му ставаше все по - учестено и по - учестено, крачките се усилваха, сърцето бясно биеше в гърдите. Пот бе избила по челото му, докато тялото взимаше свой собствен контрол. И преди да се усети вече тичаше с всички сили. Сякаш бягаше от нещо, сякаш нещо го гонеше. Тичаше с всички сили, като че живота му зависеше от това, издваше часа на черния гост. Продължаваше да тича, докато изведнъж не намали темпото и не се загледа във вратата пред себе си. Ярко червена, с огромен бял надпис, гласящ "Спомените на Чонгкук". Протегна ръка и хвана дръжката. Не искаше да отваря, не искаше да се сблъсква с това зад нея. Мислено крещеше да спре, но не можеше да го изрече на глас. Умът му нямаше контрол над тялото. То сякаш вече имаше свой собствен живот и съзнание. Натисна брадата и червената врата се отвори със силно скърцане, заслепявайки свикналите с тъмнината очи.

   - Ти дойде. - проговори познат глас и Чонгкук преглътна тежко, махайки ръката от очите си. Премигна няколко пъти, виждайки цветни петна, които бавно се изпариха.

   Намираше се в онази прекрасна тъмносиня стая, която винаги оприличаваше на галактика. Красива, просторна, тъмна, но изящна и блестяща, окъпана в красота. На огромното легло, постлано с черни завивки, обсипани със звезди, се бе излегнало младо момче, въртящо картонена звезда между пръстите си. То погледна към Чонгкук с големите си, искрени очи и се усмихна, махайки му с ръка да седне. Писателят закрачи несигурно към леглото, тялото му треперейки и седна на края, не прекъсвайки очния контакт. Момчето не изглеждаше особено доволно от тези му действия, защото се приближи до него и положи глава в скута му, преплитайки пръстите им. Устните на Чонгкук бяха започнали да треперят, а очите от очите му капеха малки сълзи, стичаха се по бузите му и падаха върху момчето.