Кошмарът | jjk×pjm ✔

014

⚠ВНИМАНИЕ!⚠ ГЛАВАТА СЪДЪРЖА ЕЛЕМЕНТИ НА НАСИЛИЕ! ЧЕТЕТЕ НА СВОЙ РИСК, НО ДА НЕ КАЖЕТЕ ПОСЛЕ, ЧЕ НЕ СЪМ ПРЕДУПРЕДИЛА!⚠

   Вик, изпълнен с неописуема болка се откъсна от устните на младия писател. Тялото му се тресеше конвулсно под здраво увитите около него въжета, устните му бяха окървавени. Лицето му бе в синини и рани, преливаше в нюанси на синьо и червено. От врата надолу, освен в синини цялото му тяло бе украсено с разрези - някои големи, други по - малки, дълбоки и едва прорязали кожата. Дрехите бяха прокъсани и окървавени, обагрени в тъмен нюанс на червено. От дясната страна на гръдния кош бяха поставили дълбок разрез, който продължаваше да кърви все така обилно, изразходвайки енергията на Чонгкук. Дишането му бе учестено и затруднено, придружено с раздираща и мъчителна кашлица, изтезаваща го. Очите бяха пълни със сълзи, но нито една от тях не падна, стискаше зъби, не позволяваше на слабостта да го завладее, не можеше да се поддаде. Студена пот бе обляла лицето и гърба му, карайки гарвановата коса и широката тениска да прилепнат неудобно за тях. Главата му бе клюмнала надолу, нямаше сили да я вдигне. Само понасяше жестоките удари и жегващите думи, нараняващи го не само физически, а и психически. Колко бе прекарал тук? В това тъмно и мъчно място, сякаш изолирано от целия свят? В този подобен на ад кът, където душевното страдание съпровождаше телесното? Където изживяваше кошмар след кошмар и всеки следващ по - ужасяващ и нетърпим от предишния? Може би дни, седмици, месеци, може би само броени часове. Не знаеше. Често припадаше, изтощението и мъчението го поваляха, не знаеше колко дълго спи, губеше представа за времето, губеше себе си, разсъдъка си, смисъла на живота си, вървеше по коридор от спомени, но вече празен, лишен от добрите и лошите мигове направили го по - силен. Вече не знаеше кой е, знаеше само, че едва ли щеше да се измъкне. Лицето му посрещна поредния силен удар, който разклати жалкия стол. Главата на Чонгкук се изви на едната страна, устата му се напълни с кръв и той я изплю, чувствайки се нищожество. Ако можеше да се защити, да щракне с пръсти и да премахне последните събития, никога да не бе получавал съобщенията, да не си бе врял носа, да не се бе правил на силен, да не бе стигал до тук. Ако можеше да върне времето назад щеше да промени всичко. Нямаше да остави нещата да се развият така, определено щеше да промени всичко. Но бе прекалено късно... Последва нов удар, този път в стомаха, и той вече наистина успя да събори стола и Чонгкук на земята. Подигравателен смях се откъсна от устните на "мъжа в черно". Толкова непознат, но в същото време толкова познат. Сякаш го бе чувал и преди. Мъжът измърмори нещо под носа си и писателят отмести внимателно глава с надеждата, че ще види лицето му. Но веднага след като го направи съжали. Сълзите бавно си проправиха път, стичайки се по бузите му, вече не можеше да ги спре. Не можеше да търпи повече, не можеше да се прави на силен. Особено когато "мъжът в черно" бе именно онзи прекрасен стажант с прекрасната усмивка, неговия фен, накарал го да осъзнае много неща. Пак Джимин.
   Чу се скърцане, след което вратата се отвори и от там влезе друг мъж, облечен целия в бяло. Той се приближи до Джимин и махна шапката на големия черен суитшърт, разкривайки розово боядисаната му коса. Наведе се леко и прокара ръка по бузата му, оставяйки малка целувка върху устните му. Джимин се усмихна леко и двамата насочиха погледа си към писателя, новопристигналия, гледайки го с интерес.