Кошмарът | jjk×pjm ✔

015 ( Епилог) - ФИНАЛ

- Юнги, моля те, спри! Нека се връщаме! - извика Чонгкук, опитвайки се да спре забързания ход на приятеля си и да ги върне я обратната посока, но не се получаваше. Или Юнги бе прекалено силен, или Чонгкук - прекалено слаб. Другото тъмнокосо момче само извърна глава, дарявайки го с усмивка, след което отново продължи да върви към ръба на скалата, под която се простираше дълбокото, безкрайно море. - Страх ме е от височини! Юнги хьонг! - продължи да го умолява Чонгкук, но той не чуваше. Сякаш се бе пренесъл в друг свят.

   Нощта бе топла и приятна. Небето бе чисто, осеяно с милиарди звезди, коя от коя по - голяма и искряща, закачени на небосклона като украшения. Луната бе пълна и осветяваща пътя, отразяваше се в кристалната вода. Носеше се приятен мирис на цъфнали акации, галещ ноздрите с уникалния си аромат. Нямаше вятър, ни едно облаче, беше спокойно и тихо, комфортната тишина, разрушавана единствено от щурците и совата, свила си гнездо наблизо. Но Чонгкук не можеше да забележи тази красота, прекалено зает да се панира от височината на скалата. Имаше фобия от височини още от дете, побъркваше се, започваше да диша учестено, не бе на себе си. И въпреки че много добре знаеше това, гаджето му все пак реши да го доведе тук.
   Щом стигнаха до ръба Юнги седна на него, оставяйки краката си да висят във въздуха, докато другия се бе сгушил в него, прекалено уплашен да го пусне или дори да отвори очи. По - възрастният се засмя леко, намирайки приятеля си за изключително привлекателен в този вид и стисна по - силно ръката му, целувайки челото му.

   - Няма нищо страшно! - окуражи го Юнги и Чонгкук отвори едното си око само, за да го затвори секунди по - късно. - Ако останеш така цяла вечер ще изпуснеш тази красота. Аз съм тук. Държа те. Няма да ти позволя да паднеш.

   Думите на брюнета прокънтяха в съзнанието на чернокосия и той вече отвори очи, поглеждайки нагоре. Хилядите точици, изрисувани по небето и пълната луна, приличаща на угаснало слънце го накараха да ахне от удивление. Широка усмивка изгря на устните му и стана още по - широка когато погледна напред към необятното море, в което се отразяваше образа на кръглата луна. Изглеждаше вълшебно и нереално. Като откъс от филм. Чонгкук искаше да запечата този миг в съзнанието си завинаги, никога да не си тръгва, а ако е сън - да не се събужда. Сгуши се още повече в Юнги, който бе преметнал ръка през раменете му защитнически. Създанието, което държеше в ръцете си бе прекалено ценно и брюнета си повтаряше това всеки ден, затова чувстваше дълг да го защитава на всяка цена, било то и от несъществуващ враг.