Кошмарът | jjk×pjm ✔

005

Понеделник.
Двадесет и два часа и седемнадесет минути.

   Чонгкук наистина ненавиждаше понеделниците. Бяха натоварващи, препълнени, изтощаващи, изцеждащи силата до най - малката капка. Каращи го да намрази седмицата още от началото ѝ. Днес обаче съдбата бе решила да бъде крайно жестока. От редакцията го притискаха относно новия проект, чиято идея дори не бе осмислил изцяло, бе загубил половината от записките си и прекара почти целия ден в ровене из прашната тъмна стая с архивите, бе присъствал на прием по случай годежа на дъщерята на свой приятел - целия му ден бе кълбо от нерви, отчаяние и ужасна класическа музика, която все още кънтеше в ушите му. И въпреки, че от сутринта бе на крака бе решил да посвети малка част от вечерта на кратка разходка. Обичаше да се разхожда нощем, да усеща прохладния вятър, блъскащ се в кожата му, ушите му да долавят само шума на колите, улиците да бъдат почти напълно празни, осветявани от красиви улични лампи. Тъмнината да бъде скрита в тесните пространства между сградите, а ярките светлини на града да създават илюзия, че все още е ден. Това успяваше да успокои опънатите нерви на писателя, имаше релаксиращо действие върху напрежението, помагаше му да се отърве от главоболието, стреса, бе идеална обстановка за дълги размишления по важни въпроси и сложни проблеми. Бе ключа към правилните решения, бе неговото спокойствие. С други думи - нощните разходки бяха спасението на Чонгкук.
   И сега, вървейки бавно по усамотена уличка с минимално осветление, тъмнокосият мъж размишляваше върху проблемите, налегнали го напоследък.  Съобщенията... Бяха изминали  два дни от както бе разбрал част от истината  и за тези два дни бе получил две съобщения с цитати от книгата точно една минута преди полунощ. Фактът, че някой използваше собствената му идея срещу него го ужасяваше, защото това значеше, че човекът знае доста за него и едва ли не го познава. Чонгкук не знаеше какво да мисли, вече нямаше идея какво да предприеме. С всеки следващ ден имаше усещането, че става параноичен. Не можеше да помръдне без да се огледа предпазливо за потенциални преследвачи, при всеки малък шум тялото му затреперваше, а краката му се подкосяваха. Не можеше да спи нормално, да се храни нормално, да живее нормално. Чувстваше, че някой следи всяко негово движение, наблюдава изкъсо всеки негов ход, дори и сега, дори и в тази самотна улица, където дори звука от автомобилите достигаше до ушите му като далечно ехо. И това чувство бе особено силно, толкова ясно изразено, че писателя се закова на място. Погледна на ляво, осъзнавайки, че бе спрял пред магазин за огледала и стъкларски изделия. Писателят се огледа в огромното огледало, поставено зад витрината и погледа му се стрелна към фигурата зад него. Мъжът бе облечен в черно, бе се облегнал на един стълб и уж гледаше към телефона си, но Чонгкук имаше усещането, че всъщност очите, скрити зад черната шапка гледаха към него. Сърцето му започна да ускорява ритъма си, преглътна тежко, слюнката засядайки в гърлото му. Започна да върви, надявайки се, че страховете му бяха безпочвени. До слуха му достигаха само звука от собствените му стъпки и учестеното му дишане, сякаш бе тичал цяла вечер. И това го успокояваше. Но краткия миг спокойствие се изпари като дим, когато чу чужди стъпки да се смесват с неговите собствени. Сърцето му заблъска още по - силно, капки пот избиха по челото му, тялото му затрепери като лист, откъснал се от клон. Дишането му ставаше все по - учестено, всяка глътка хладен пролетен въздух засядаше в гърлото му. Главата му се замая, а пред очите му се появи замъглено петно. Но той разтърси глава силно, отказвайки да се поддаде на слабостта. С всяка секунда усилваше крачката, докато накрая не усети как тича с всички сили. Чуваше стъпките на другия, които се движеха в такт с неговите, карайки го да изтръпне в ужас, но не спря, а се опитваше са достигне оптималната си скорост. Телефонът му писукаше безспирно, получавайки съобщение след съобщение. Как го прави? Изобщо човек ли е? Бе сигурен, че този зад него бе Той, но как пишеше и тичаше едновременно?
   Сега къде щеше да иде? Бе тръгнал, тичаше, но на къде? Знаеше този квартал добре, но се страхуваше в паниката да не спре в задънена улица. Не му се мислеше най - лошото. И тогава ше сети. Сокджин бе втора смяна, а болницата бе съвсем наблизо. Капка щастие капна в морето от паника и с облекчена усмивка  се затича с подновени сили. Още чуваше стъпките на другия и го усещаше съвсем близо до себе си - щрак - едно протягане на ръка и щеше да бъде уловен от ръцете на звяра. Няколко капки сълзи се стекоха по бледите му бузи, замъглявайки  визията му. Вече чувстваше как краката му се предават от умора, а всяка клетка от тялото започваше да отказва. Усещаше тежест в крайниците си, пот бе избила по цялото му тяло, косата бе залепена за челото. Вече виждаше огромния надпис на болницата, радостта, изпълвайки всяка вена. Трябваше да намери Джин, да се скрие в братската му прегръдка, да усети братската му любов, да почувства защитата му, топлината, да се почувства поне за един миг спасен. Трябваше да бъде до Джин, дори с цената да застраши живота му. Просто трябваше... Имаше нужда от малко обич и разбиране.
   Една секунда го делеше от вратата, само една единствена крачка, когато някой хвана китката му. Всичко около него сякаш задейства на забавен каданс. Чонгкук извърна глава към Него, но не можа да види нищо. Лицето му бе скрито от шапка и маска, а главата му бе сведена. Но скоро той надигна главата си и очите на писателя се разшириха от ужаса. Дъхът му секна, а всяка част от лицето му показваше шок, стискащ сърцето му като удушвач. В очите на другия се виждаше нещо различно, нещо, което никога не бе виждал до сега, но въпреки това изглеждаше толкова познато. Див проблясък, разширени ириси, кехлибарени очи, до които уличното осветление едва достигаше, но цвета им бе толкова ярък, изразителен. Лудешки проблясък. Поглед на психопат. Мъжът се усмихна злобно, скривайки хипнотизиращите си очи и издиша дълбоко, но звукът бе леко заглушен от маската.