Кошмарът | jjk×pjm ✔

009

   Чонгкук докосна с устни върха на лъжицата, чудейки се дали да е гладен или не. Бе изминал само един, единствен ден от както се бе събудил, а вече започваше да се отчайва. Обстановката в болницата го съсипваше, усещаше как бавно губи себе си. Не знаеше дали му се спи, дали му се яде, дали е уморен или отпочинал. Не знаеше нищо. Самата сграда го депресираше със съществуването си, а факта, че щеше да прекара още четири дни тук напълно го побъркваше. Наистина, наистина ненавиждаше болниците и за пореден път се увери в това.
   Набута лъжицата в устата си, правейки гримаса на отвращение и излю всичко отново в купата, забърсвайки устни с дългия ръкав на ножницата си. Бяха му донесли супа от миди. По - скоро помия, приличаща на супа от миди. По принцип обожаваше морските блюда, бе особено голям фен на скаридите и омарите, но щом ставаше въпрос за миди Чонгкук ставаше крайно претенциозен. Харесваше единствено начина, по който Сокджин ги приготвяше, не желаеше да вкусва ничии други. А това, което му бяха донесли не можеше да ранява по нищо с това, което приятелят му приготвяше.
   Младият писател върна лъжицата в купата и отмести таблата върху шкафчето в ляво от леглото. Изправи се, без да обува пантофите си и закрачи бос към прозореца. Усещаше лека болка в разранените си крака при всяка крачка и чувстваше, че ако някой влезе и го види ще го убие, тъй като му бе строго забранено да се движи много. Ала той умираше от скука и искаше да прави нещо, с което времето да отлети по - бързо. Облегна глава на хладното стъкло, поглеждайки надолу към оживената улица, срещайки хиляди лица, които се подминаваха без дори да се поглеждат. Големи и малки, ниски и високи, млади и стари, момичета и момчета, мъже и жени, слаби като вейки или малко по - закръглени. Блъскаха се едни в други, разминаваха се, не засичаха погледи. Забързани, сякаш живота им зависеше от това да се пренебрегват едни други. Жалко. Наистина жалко. Докато главата му бе залепена за стъклото и топлия му дъх го замъгляваше, мъжът се замисли за историите им. Какви ли бяха? Дали имаха повратни моменти. Дали бяха по - сбъркани от неговия?Едва ли. Вгледа се в една млада жена, облякла зелена рокля над коленете и бяло пухено яке. Косата ѝ бе руса със тъмно сини кичури, а в ръката си държеше каишката, окачена за красивия ѝ  ретривър. Изглеждаше спокойна, непоклатима, щастлива. Излъчваше отсянка на човек, прекарал целия си живот в безмерен лукс. Но беше ли щастлива наистина? Може би имаше крайно груб приятел, нелюбящи родители, вглъбен и в парите си, проблеми в личния живот и бе излязла, за да се отърси от тях. Кой знае? После погледна към мъжа, вървящ точно срещу нея. Той бе облечен обикновено - със черни  накъсани дънки и пуловер в същия цвят като роклята на жената. Изглеждаше като обикновен човек, с обикновена работа и куп финансови затруднения, ала Чонгкук забеляза малка подробност. Изскачащият от време на време изящен часовник, марка "Rolex", доказващ най - ясно, че никога не трябва да съдим книгата по корицата, а да се вгледаме в малките детайли, които разкриват всичко. Двамата се сблъскаха. Размениха си няколко думи, поклониха се вежливо един на друг и продължа пътя си. Колко разочароващо. Но това бе животът. Толкова забързан, пречещ  на събитията да протекат бавно, на любовта да се развива. Цветчетата по дърветата тъкмо цъфват, а вече идва време листата да окапват. И нищо не можеше да се промени. Чонгкук бе отвратен от това темпо, но нямаше силата да го забави. А само ако можеше... Не само щеше да събере тези двамата, които тъкмо се разминаха, но щеше да оправи всички пукнатини в света ни, както големи, така и незначителни. Би променил толкова много, защото знаеше... Знаеше, че ако само за един миг всички тези хора спрат да бързат и се огледат около себе си ще осъзнаят колко красив е света и колко много са изгубили, никога повече няма да желаят да се върнат към предишния си живот.
   Чонгкук дочу почукаване на вратата, което го върна в реалния свят. Не побърза да се върне в леглото, нямаше смисъл. Така или иначе щеше да получи конско от Сокджин  по - късно за недокоснатата супа. Вратата се отвори и при него влезе стажанта Джимин, който носеше със себе си ведрата си усмивка.