Кошмарът | jjk×pjm ✔

012

   - И в заключение искам да кажа: расата е определена като основен фактор за разделение между човечеството и това е основен проблем, създаващ конфликт и нарушаващ естествения ход на добрите отношения. Мисля, че целта на това да бъдем разделени по цвят на кожата и външни характеристики е да се научим да проявяваме уважение и любов към различните и да подтиква интереса ни към новото, чуждото и неопознатото. Вместо да подтикват омраза и презрение, расовите различия трябва да ни обединяват. Защото единството ще спаси света. И чрез последната книга от поредицата "Екзорсист", предавам на читателите си посланието, че расата няма нищо общо с човешкия характер. От днес книгата ми "Екзорсист: Черната душа на бялото лице" вече е налична във всички книжарници в страната и... какво друго мога да ви пожелая, освен: приятно четене!

   След тези думи Чонгкук стана от въртящия се стол, покланяйки се учтиво на публиката пред себе си. Аплодисменти изпълниха цялата зала.  Усещаше как камерите правят една след друга снимки, чуваше виковете на феновете си, примесени с гласовете на журналистите. Виждаше светкавиците  на фотоапаратите и се чувстваше удовлетворен. Изправи се, взимайки книгата от ръцете на мениджъра си и се усмихна широко, позволявайки на фотографите да го снимат. Помаха на феновете си, чиито крясъци се станаха още по - силни и слезе от сцената, влизайки зад кулисите. Поздрави учтиво всички и влезе в гримьорната, сядайки веднага на дивана. Бе изминала цяла седмица от смъртта на Намджун. Цяла ужасяваща, изпълнена с мъка, страх и терзания седмица. През тази седмица Чонгкук и Сокджин гледаха да се задържат колкото се може повече заети, за да се разсейват от негативните мисли. Дните на писателя преминаваха в издателството, нанасяше корекции върху книгата, редактираше откази, цели пасажи, държеше се крайно професионално, не позволяваше да бъде допусната нито една грешка, изпипваше всичко до съвършенство. Четеше дума по дума, поправяше дори най - дребната правописна грешка, дори занимаваше колегите си два дни с изработването на дизайна на корицата. Въпреки че му бяха казали да почака месец преди отново да се върне на работа, за да се съвземе от шока напълно, той предпочете да не спира, за да свикне с липсата по - бързо. Но кого ли заблуждаваше? Едва ли някога щеше да свикне...
   Погледът му се премести върху красивата корица, на която бе изписан с ръкописен шрифт заглавието и той въздъхна тежко. Конференцията бе минала добре. Бе се представил блестящо. Чувстваше се удовлетворен, но не напълно. Сокджин бе дошъл да го гледа, бе получил заслужено време под прожекторите, бе направил поредната крачка към пълния успех, но нещо му липсваше. И това нещо бе именно Намджун. Бяха му намерили нов мениджър, но той не можеше да равнява по нищо с красивия блондин, чиято прелест сега бе скрита под грозната пръст. Ким Намджун бе винаги до него, успокояваше го, помагаше му да се концентрира, бдеше над него и го пазеше като брат, обичаше го, даряваше го с щастие. Само той и Сокджин успяваха да спасят затъналата му душа от дебрите ма ада и да го върнат към живота. А сега него го нямаше... И дори не си казаха сбогом, не си споделиха последна прегръдка, последна усмивка, не бяха заедно до края... Няколко сълзи се стекоха по бузата му и Чонгкук прокара палеца си по нея, забърсвайки ги. Сълзите бяха проява на слабост, а слабите можеха да бъдат лесно контролирани. Трябваше да покаже на "мъжа в черно", че е силен и няма да се остави да бъде сломен. Че ще се бори и ще отмъсти за Намджун.
   Пръстите му се плъзнаха по надписа, гледайки носталгично книгата. Един по един спомените за това как премина написването ѝ, нахлуха в главата му. Протестите на Намджун, свързани с преумората му, забавните моменти, често оставаха до късно с по бира в едната ръка и обсъждана заедно детайлите, понякога Сокджин се присъединяваше към тях, утрините, които тримата посрещаха заедно и онези моменти, в които искаше да се откаже, но те двамата, неговите братя по душа, бяха зад него, държаха го здраво, за да не падне, не му позволяваха да се предаде. Спомни си споделените шеги, искрените усмивки, безсмислените разговори, глупавите караници, завършващи със смях. И изведнъж всичко му се стори толкова далечно. Сякаш случило се преди години, дори векове, сякаш не няколко месеца, а цяло столетие бе изминало. Чувстваше спомените си различни, някак по - носталгични, носещи повече болка, от колкото щастие, и оставящи по - голяма празнина, вместо да запълват сегашната. И тогава осъзна нещо - миналото не лекуваше рани, дори напротив, правеше ги още по - болезнени и по - дълбоки, разтурваше гъстия облак новопристигнало щастие и се загнездяваше като черен демон в душата. Усилваше мъката, разрушаваше надеждите. Също като времето: нито едното, нито другото не можеше да заличава белези, но и двете можеха да сипват сол в раните.
   Вратата на стаята се отвори и Чонгкук, стреснат надигна глава, изправяйки гърба си. Погледът му се насочи към нея и когато видя познатото лице на Сокджин си отдъхна, раменете му, отпускайки се. Приятелят му седна до него и подпря главата си на рамото му, извивайки леко устните си в сладка усмивка.