First time || Първият път

•13•

Тревър и Наоми пътуваха в мълчание, само момичето навигираше на къде да завие от време на време. Наоми си мислеше, че момчето наистина е красиво, мило, пък и споделя яростта ѝ към Ерик...е, може би има друга причина, но все пак.
- Е, Момиче с Боята, защо подреди така Ерик Донован? - попита момчето, докато се смееше.
- Няма значение. - отвърна Наоми, изчервявайки се. - От тук завий на дясно и спри пред втората къща в ляво.
- Хайде де, кажи ми. Няма да кажа на никой. Може да ме приемеш като най-добрата приятелка, която сигурно нямаш. - продължи да се смее Тревър.
- Мислех те за мил и готин, Тревър, а се оказа като всички други. Моля, спри колата. Искам да сляза, не желая да се возя в една кола с подигравачи и идиоти. - изплю Наоми и се опита да скрие сълзите си. За кой се мислеше Тревър, че да ѝ говори така. Наоми имаше приятелка. Беше една и не ѝ беше много близка, но щеше да я направи. Веднага щом се прибереше щеше да се обади на Маделайн.
- Виж, съжалявам, Наоми, но съм научен да казвам истината в очите. Нека те закарам до вас. Не го казах с цел да те обидя наистина.
"Звучи така, сякаш наистина съжалява." помисли си Наоми. "Не, казва го, за да ми се подиграва още повече."
- Тревър, спри шибаната кола. - момчето спря точно преди да завие за улицата на момичето и тя изкочи от колата. - И за твое сведение, имам си приятелка! - тресна вратата и силна, вилна се насочи към къщата си.
Чу бипкане зад нея, но не обърна внимание. След това чу ѝ глас:
- ПОНЕ ЕЛА И СИ ВЗЕМИ РАНИЦАТА! - извика Тревър, а лицето на Наоми пламна. Как можеше да се изложи толкова?
Момичето отиде отново до колата взе раницата си през сваления прозерец и отново тръгна да върви, цялата обляна от червенина.
Извади телефона от джоба си и без да осъзнае, че Маделайн сигурно е в час, набра номера ѝ.
- Ало? - вдигна момичето, а отстрани се чуваха множество смехове. Явно не беше в час, беше избягала, отново.
- Здравей, Маделайн?!
- О, здрасти, Наоми!! Как си? - попита Маделайн смеейки се, а Наоми разбра, че момичето се е друсало.
- Благодаря, добре. Искаш ли да наминеш към нас по-късно днес? - попита плахо. - Ще съм сама вкъщи до утре следобяд.
- Разбира се! Ще дойда! - след това затвори.
Само ако Наоми знаеше какво бе намислила "приятелката ѝ"...