Sex Mania

2.10 °•Guilty.•°

          ДОРИ И ДА НЕ познавахте Кейтлин Дъглас, в онзи късен следобед от работния промеждутък, който прекарваше в общия офис, веднага щяхте да забележите как главата ѝ леко се килваше на една страна. Да, тя определено беше пияна. Не просто умора си беше свила гнездо в красивите ѝ очи, но тя наистина не изглеждаше в трезво състояние.

Беше хубаво момиче, спор няма. Елегантна госпожица, чиято коса беше внимателно прибрана в грациозен кок. Само че след срещата с баща ѝ, сега няколко кичура изглеждаха не на място и извън спретнатата прическа.

Олюляваше се съвсем незабележимо, докато пръстите ѝ разгръщаха страници от материала, който трябваше да преработи и доизпипа. Изведнъж си пое дълбоко дъх и изпусна бавно кислорода с тихичко свистене. Нямаше да се предаде преди да приключи работата си за деня. Ала замайването, причинено от френския алкохол видимо ѝ създаваше трудности пред поставената задача.

Разбира се, не остана незабелязана.

Мъжът, който се намираше на две бюра разстояние от нея обходи лицето ѝ с изпиващ поглед. Той не просто харесваше Кейтлин, но при все факта, че е чудо на женската красота, той ѝ се възхищаваше. Не е нужно обаче да се споменава, че никога не се бе осмелил да я заговори. Не защото имаше комплекси или се смяташе за съвсем далеч от нейната лига, а поради простата причина, че най-вероятно приятното момиче с ослепяваща усмивка си има приятел. А може би и достатъчно мъжко внимание.

Но този следобед сякаш съдбата му даваше знак да я заговори. Предоставяше му възможност. Една на милон, помисли си.

Затова и след дълго колебание, прекарано в опиянено наблюдение на чертите ѝ, Адам се реши да направи първата крачка. Бяха поне пет до нейната маса, но това бе друг въпрос.

Предпазливо пристъпваше от крак на крак, съзнаваше, че тя не го вижда и не е нужно да бърза. Колкото повече я приближаваше, започваше да изпитва магнетизмът, който винаги я е привличал към нея, ала сякаш този път силите се бяха утроили, по-мощни и обсебващи от когато и да било. Бегло, но факт- направо го болеше.

Не се отказа. Влиянието, което Дъглас упражняваше над него се разстилаше като паваж над тялото му, действаше светкавично бързо.

Едва ли не се почувства, така все едно влиза в ролята на един психар. На един зависещ от жена, която не би му обърнала внимание при други обстоятелства. Като нищо би го подминала и би оставила разочарованието да си свърши работата. Подсъзнанието му всячески се опита да изблъска тази мисъл накъде възможно най-далеч. Най-надълбоко.