Moon (VKook)

🌙6

Шарените листа на дърветата падаха на земята, придавайки цвят на сивата улица, попила стъпките на всички тъжни хора, които бяха минали по нея. Като по чудо сега най-оживената улица в Сеул бе празна. Единственото нещо, което се чуваше бяха бавните стъпки на Чонгкук. Вървеше с ръце пъхнати в джобовете на тънкото му яке, но не знаеше къде отива. Извади едната си ръка и приглади косата си назад, тъй като вятъра я бе разрошил. Слезе от тротоара и започна да върви по бялото платно, което разделяше улицата на две. Разперил ръце, усети как някой хвана нежно едната му ръка, а с другата го прегърна в гръб.
-Още малко.- прошепна човекът зад Чонгкук.
Тъмнокосият погледна дясната си ръка и видя как някой я държи. Обърна се бързо, но не видя никого. Вече не усещаше нищо.
-Още малко?- запита той, но не получи отговор. Тогава усети как земята под него се разтресе и започна да се пропуква. Погледна нагоре към небето и видя как мрачното небе също се пропуква. Изведнъж земята под изплашеното момче се разтвори и той пропадна надолу, гледайки как и последната светлинка си отива. Тогава се събуди. Изправи се рязко от леглото, целият облян в студена пот, дишайки тежко. Вече за трети път сънуваше един и същи сън, но думите, които казваше непознатият беха различни. Първият път бяха "Внимавай." Вторият "Близо си." Третият "Още малко." Но от какво да внимава? До кое е близо? Още малко до какво? Чонгкук не мърдаше от мястото си. След като се осъзна, стана, взе тефтера, отвори го на следващият празен лист и отиде до прозореца, където го чакаше луната. Той започна да й говори, докато наблюдаваше как страницата се попълва сама. Вече бе свикнал с това, но все още не можеше да си го обясни. Не можеше да си обясни също защо с всеки изминал ден му става все по-зле. Почти всяка сутрин повръщаше и почти всяка вечер се гърчеше в леглото си от силните болки в корема му, и от  жестокото главоболие, които не го напускаха в продължение на най-много 3 часа. Може би вече бе време да отиде на лекар.