Hospital love (m.y. & p.j.)(ВРЕМЕННО СПРЯНА)

29

~р.~
Юнги и Джимин

Двамата вървяха бавно към закусвалнията на училището игнорирайки всичко и всички.

– Е... как е при теб? Как върви... м... всичко? – накрая Мин леко се засмя на себе си.

– Супер. При теб... ам... хьонг? – Чим наведе невинно глава заради лекия срам, който изпита и се засмя тихо.

– Страхотно. Ей много се радвам, че се запознахме.

– И аз. Винаги отворен за нови приятели.

– Което ми напомни.... бих искал да те помоля за услуга....

– Зависи каква е... – отвърна Парк.

– Ами тя не е за мен... за Кук е. Искам да направим така че той и Техьонг да излязат на среща и да се харесат. Искам малчото да е щастлив с човек, който ще го обича истински, а Техьонг и да отрича си личи, че е хлътнал по заека ми.

– Толкова ли си личи? Ихаааа... И съм съгласен. Те малко подценява любовта, но от както явно си е харесал Кук се е променил. Много се гордея с него.

– Какво искаш да кажеш с това "подценява любовта"? – Юнги се спря точно пред часта, където се взимат различни закуски или напитки и си поиска едно кафе.

– Ами как да го обясня... така че да не намарязиш Те... той преди я подценяваше. Винаги зарязваше тези с които е бил, първата седмица от както се събираха, но сега.... сега е различно. Виждам го.

– Дано да е различно. Ако му направи нещо, после аз ще се намеса. – каза Мин и стисна леко юмрук като погледа му започна да шари из огромното помещение. – Ти какво ще ядеш?

– Не само ти ще се намесиш, ако наистина му направи нещо и с мен ще се разправя. Ами аз нищо няма да ям.

– Защо?

– Лекарите не ми дават да копувам готова храна, за да не ми става нещо и ми обясниха да си правя във вкъщи. Аз сутринта изядох една ябълка и после като се прибера сигурно ще ям.

– Яж. Трябва да се храниш, ако не искаш да се върнеш там.

– Ясно, ясно, а ти?

– Аз попринцип трябва да си пазя формата за баскетбола, но си се храня. Просто доста тренирам.

– Ооо спортист.

– Мхм... – съгласи се по-големият и отпи от кафето си.

~р.~
Техьонг и Чонгкук

– Забравиха ни. Супер. – измрънка Ким и се нацупи, което накара по-малкия да се засмее. – Ти защо ми се смееш?

– И аз се чудя. Правиш много смешни физиономии.

– О така ли?! Тази как е? – Те присви леко очи и се изпъната назад като отвори уста и стисна зъби.

Чонгкук се засмя силно. Наистина му беше много смешно.

– Добре, добре.... стига. Чак сълзи ми потекоха.

– Е, какво лошо? Нали те забавлявам? Това е важното. Отива ти да си усмихнат, но и да се изчервен.

– Нее... това даже е ужасно. – оправда се десетокласникът и се нацупи.

Това накара Техьонг да се засмее. Какво ли си мислеше той сега? Вероятно за много неща, но най-вече за смеещия се Кук, а той за какво ли си мислеше? Кой ли знае? Може би си мисли какво да си вземе за ядене или какво да прави след училище... или дали ще е добре да се запознава с нови хора? Или... страхът му отново ще излезе?

Така е... не знаем за какво си мислят двамата, но си личеше че поне малко мислят един за друг, както бе и при другите двама.

– Ей... Техьонг, нали? – запита вече спокойно Чон.

По-големият само кимна леко с глава, което накара по-малкия да продължи с мисълта си.

– Какво ще си взимаш за ядене? Аз се чудя... – иии... ето, че очакванията на Ким бяха скъсани като малка хартийка.

– Не знам дребен. Не съм много гладен. Нещо друго?

– Мм... първо, не съм дребен... колкото теб висок съм и второ, не знам за какво да си говорим и затова задавам глупави въпроси... – Кук леко се сви и доближи двете си ръце една до друга като леко се изчереви. – Онези двамата няма ли да свършват с този разговор?

– Защо бързаш мъник? Да не би... – Те бързо доближи лицето си до това на Куки и се подсмихна когато видя колко червен стана той. – Мхм... даже много те е срам от мен, познах ли?

– Н-не... какви са тези глупости, к-които си мислиш? – така нареченият от брюнета "мъник", извърна поглед в страни и внимателно се настани на една от масите, оставяйки Техьонг усмихнат до уши.