PRISONER (затворник) | Итън Долан

XII глава

3 СЕДМИЦИ ПРЕДИ ПРИСЪДАТА

Баща ми спи, когато сядам до него.

"Хей." прошепвам.
"Мила," той се изправя леко, замаян от съня.

"Намерих донор" казах просто.

"Наистина ли? Как е умрял?"

"Оу, още не е мъртъв, просто трябва да изчакаш още няколко седмици за сърцето му." прехапвам устна.

"Какво?" баща ми се изправя изцяло, объркан.

"Итън настоя да дари сърцето си след присъдата си."

Настъпва момент тишина, докато баща ми се опитва да обмисли новината.

"Не знам дали искам сърцето на убиец."

Гняв се надига в мен.

"Той прави това заради мен, защо не можеш и ти? Не мога да загубя и двама ви." отговарям. "Той ме обича, ти ме обичаш. Това е единственото, което реално има значение. Защо те интересува какво е направил в миналото си? Обичам го, тате, наистина."

Отдръпвам се от леглото и ставам.

"Ако за теб не е лесно да приемеш сърце, мислиш ли, че на него му е лесно да го дари?" предизвиквам.

"Обичаш го?" баща ми ме поглежда.

"Да."

"Въпреки всичко, което е извършил?"

"Да."

Той се обръща, ляга на възглавницата, затваря очи и въздъхва. "Тогава ще съм повече от благодарен да нося сърцето на гаджето ти."

-

"Не се ли замисляш за бъдещето си?" Итън чертае неопределени невидими фигури по гърба ми.

"Напускам училище и ставам стриптизьорка."

"Ади."

"Добре, мисля, че ще ходя в правно училище. Донякъде вече съм се насочила натам."

Следващият въпрос се измъква от устата ми без да мисля: "Ами ти?"

"Ще ме обесят и сърцето ми ще отиде за баща ти."

Не трябваше да питам.

"Ще бъдеш обесен?" Изправям се и се обръщам към него.

"Да, не е голяма работа. Щяха да го направят така отначало."

Накланям глава, "Мислех, че екзекутират чрез смъртоносни инжекции."

"Нека не говорим за това." Итън прекъсва мисълта ми, изправя се и отива в другия ъгъл на стаята.

"Имам нещо за теб." Той кляка и изважда една изкъртена тухла от стената. Има малка кухина зад стената.

"Еха, държиш храна тук?" Отивам на края на леглото.

"Не." Итън се засмива леко, бъркайки и изваждайки дъвките, които му дадох преди. Подава ми една и след това бърка отново. Този път изважда бяла спортна блуза.(Като онези на играчите по американски футбол, но нз точния превод.)

"Разгледай я." той ми я подава. Аз я разгъвам и виждам, че е футболна блуза. Бяла е, с числото 8 отпред в небесно синьо. "Носех това, когато бях част от футболния отбор." Итън се изправя и се връща на леглото.

Взема блузата и я премята през главата ми. Аз я обличам.

"Това е единственото нормално нещо, което мога да ти дам като гадже." Итън ме потупва нежно по рамото.

"Даде ми кура си, това е доста нормално." Облягам се назад и започвам да човъркам ръба на тениската му.

"Боже, мисълта ти е отвратителна."

"Сериозен въпрос," Обръщам се към него. "какво би било бъдещето ти, ако не беше свършил тук."

Той повдига рамене, "Не знам, щах да съм завършил със спортна стипендия; щях да ида в колеж."

Това ме заболява, защото осъзнавам, че преди 6 месеца, той е бил нормален тинейджър като мен. Вероятно е стоял на партита до прекалено късно, бил е в интернет 24/7, натискал се е на задната седалка на колата си, нормални луди тийн неща.

Разглеждам из стаята, няма друго електронно устройство освен някакъв скапан телевизор.

"Но сега всичко, което искам, е да преживея външния свят отново, поне само един път, преди да умра." Той ме прегръща по-силно. "Но това е лудост, ти си ми достатъчна." Итън се сгушва при мен.

"Тогава ще опитам да накарам лудостта да се случи."

590 думи
Знам, че сега е малко тъжна боза, споко мнооого неща ще се случат после. Следващата глава май ми е любимата от цялата книга ❤.

Гласувайте и коментирайте за по-бързи ъпдейти.