ʀᴏʟᴇᴘʟᴀʏ - ʏᴏᴏɴᴍɪɴ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

//10//

Колкото и кураж и хладнокръвност да беше показал Юнги в чата, всъщност се притесняваше и то много.

Реално погледнато, Джимин беше човек, с който само си пишеха. Юнги не очакваше, че нещата ще стигнат до там, че да се видят наяве, макар и да го искаше, но това си беше желание, което само той си знаеше.

-Ами ако само мълчим?

-Ами ако кажа някоя глупост?

-Ами ако се държа грубо, без да го осъзнавам?

Тези и още въпроси терзаеха съзнанието на Мин Юнги, докато лежеше на дивана и нервно играеше с пръстите си.

Факт беше, че любопитството му надделяваше над страха и притеснението, беше готов да стане от дивана, да отиде в парка и да се види с Джимин, но мислите му относно предстоящата им среща малко по малко го отказваха да отиде.

Юнги отмести погледа си вляво от тавана и погледна към часовника.

15:35

Преповтаряйки четирите цифри, изписани на циферблата в главата си, момчето леко се усмихна.

Осъзнаваше колко е възможно да се изложи, но все пак реши да опита.

Нямаше как да види напред във времето дали би объркал нещата между него и Джимин, макар че познаваше непохватната страна в себе си много добре и само при мисълта за възможните проблеми, които биха се появили, сърцето му биеше по-бързо и дишането му лека полека се очестяваше.

След известно време Юнги погледна отново към часовника.

16:15

-Ох, мамка му.-изрече Юнги, изправяйки се от дивана.

Преоблече се набързо, изми лицето си със студена вода, оправи косата си, обу се, взе си телефона и се погледна в огледалото.

-Сега или никога.-каза и сложи черна шапка на главата си.

Отключи вратата и престъпи прага ѝ, оставяйки в дома си всички притеснения и отрицателни мисли.