ʀᴏʟᴇᴘʟᴀʏ - ʏᴏᴏɴᴍɪɴ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

//23//

След като бяха оправили взаимоотношенията си с Джимин, Юнги беше изправен пред очакван за него проблем, на който все още нямаше решение.

Шефът му беше разбрал за малкото му 'бягство' от работа, ако можеше така да се нарече.
Три дни беше държал Юнги в неведение, след като го повика в офиса си и му се ядоса заради постъпката му.
Не го викаше на работа, не го търсеше по телефона, нищо.

През тези три дни, Джимин всячески се опитваше да разведри Юнги, но без успех.
Или Юнги се преструваше на щастлив или мълчеше.
На Джимин му тежеше да вижда гаджето си така.Нито той, нито Юнги знаеха кога шефът му ще му се обади, за да се върне отново на работа.
Той дори не го беше уволнил, просто му каза, че му е писнало от кръшкачи, а щом считаше Юнги за такъв, Юнги реши да го отърве от кръшкачите, а в този случай - от себе си.

Неприятно му беше, че пое такъв риск на собствена глава, затова го налегна лека депресия, от която гаджето му не успя да го измъкне.
Юнги усещаше дъното на тази депресия, беше във възможно най-лошото душевно състояние.

Докато Юнги беше отново в дълбините на мислите си, Джимин седна до него, преплете пръстите им и му се усмихна, както винаги правеше.
Обичаше да вижда гаджето си щастлив, усмихваше му се винаги, дори и да не е в настроение, знаеше, че за Юнги означава много ако Джимин е добре и не изпитва онова, което изпитва в момента, дори и да не е за същото нещо.

-Юнги хьонг, знам, че го чуваш за пореден път тези дни, но повярвай ми, всичко ще се оправи, отново ще бъдеш на работа.-изрече малчото през усмивката си.

Юнги за момент се умълча, но започна да говори.

-Джимин, знам, че и ти чуваш това за пореден път тези дни, но наистина не знам на какво да вярвам, разочарован съм от себе си.-отвърна по-големият.

И двамата преповториха думите, които бяха чували три дни поред.
Но това не накара двете момчета да се почувстват сякаш си досаждат взаимно.
По-скоро беше, че единият беше изпълнен с надежда, а другият беше изгубил такава.