ʀᴏʟᴇᴘʟᴀʏ - ʏᴏᴏɴᴍɪɴ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

//22//

Юнги за пореден път натискаше звънеца пред дома на Джимин, който откри чрез локацията на телефона му.
Освен от букети, той разбираше от технологии, знаеше как да намери някого само чрез няколко лесни последователни стъпки.
Вече беше в пълното си право да потърси Джимин, защото притеснението му беше достигнало крайният си лимит.

-Отвори шибаната врата, по дяволите.-говореше си под носа.

След около още няколко позвънявания, вратата се отвори плахо и оттам излезе омърлушената физиономия на Джимин.
Юнги беше готов да се развика, искаше му се, много, но при вида на тъжното личице на Джимин, сърце не му даваше да повиши дори една октава нагоре.

-Джимини, защо не ми отвори вратата още преди десет минути?-попита и се приближи към него-Какво се е случило, защо искаше да дойда толкова бързо?

Джимин не издържа и се вкопчи в прегръдките на Юнги, заридавайки.

-Юнги хьонг, съжалявам, че се държах така, чувствам се ужасно, че постъпих по този начин.-говореше през сълзи.

Юнги стоеше и не можеше да повярва на ушите си.
Прегърна го повече към себе си и нежно го милваше по главата.

-Много ми липсваше, хьонг, наистина, не можеш да си представиш колко гадно се чувствах без теб.-добави, а Юнги го прегърна още малко повече.

-Джимини, искам да се успокоиш, тук съм.-спокойният глас на Юнги се разнесе из ушите на по-малкият като приятна нежна песен.

Малчото единствено гушкаше гаджето си, повече не си позволи да обели и дума.
Липсваха му прегръдките на неговото гадже, неговият хьонг.
Ако можеха, искаше да останат така, непокътнати, нищо да не ги разделя един от друг.

Юнги леко се засмя носово и целуна момчето си по челото.

-Обичам те, малчо.-изрече и го дари със сладка целувка по бузата.