ʀᴏʟᴇᴘʟᴀʏ - ʏᴏᴏɴᴍɪɴ [ᴄᴏᴍᴘʟᴇᴛᴇᴅ]

//27//

Джимин се събуди в леглото си.
Но не в дома на Юнги, където леглото му беше както негово, така и на Джимин, а в собствения си дом, на няколко преки от този на Юнги, или вече казано - бившето му гадже.
Идея си нямаше как се е озовал тук.
Всякакви теории се въртяха в главата му, но само една от тях беше сигурна - Юнги.

По-малкият присви устни и две малки сълзички се стекоха по меките му бузи.
Нямаше връщане назад, Юнги го бе върнал там, където уж му беше мястото.
Джимин никак не искаше да се разделя с гаджето си по толкова неочакван начин - без думи.
Реално погледнато, двамата не си казаха нищо за раздяла, но понякога мълчанието говори повече от думите.

Изборът на Юнги тежеше като бреме на гърба на младия Джимин, който вътрешно се бе превърнал в счупено стъкло, чийто парченца рязко се забиваха във всяка една Юнгинова дума, във всяка една негова целувка, във всеки техен спомен.
Джимин нямаше намерение да се противи, беше слаб, много слаб.
Смяташе, че Юнги вече не го интересува как се чувства бившето му гадже, което действително беше така.

Русокоското осъзнаваше в какъв жесток свят живее.
Виждаше как неговите блянове, неговите представи с Юнги бавно избледняват и само времето започваше да лекува болката му.
Болката по онази любов, която сложи тотален край на предишното му аз.

-Благодаря, хьонг.-последните му думи, отправени към по-голямото момче.

Кашата в главата на Джимин беше огромна.
Каша, която Юнги бе забъркал.
Действията му спрямо по-малкото момче бяха крайно неприятни и недообмислени.
Джимин знаеше, че собственото му бивше гадже се водеше единствено по течението на живота, без да обмисля следващите си стъпки, по чиста случайност оцеляваше.
Но сега не знаеше какво се случва с Юнги.
Надяваше се да е добре, макар и толкова подло да се бе отнесъл с него, защото надеждата умира последна.