НЕОН БЛУ | MF

Chapter 3

+++

Поредното болезнено одраскване по кожата.

Нощта се оказа пагубна за на пръв поглед невинната Леа Милър. Пръстите ѝ чевръсто опитваха да я измъкнат от белезниците, но до очаквания краен резултат така и не се стигна. Бяха я оставили на онзи проклет стол и часовете се изнизваха под носа ѝ. От време на време стрелкаше поглед към двамата надзиратели отсреща и оглеждаше помещението, в което се намираше. Не можеше да си обясни как тези двамата бяха прекарали пет часа, изправени и неиздаващи нито гък точно до нея, още повече, че единият от тях беше със счупен нос.

- Трябва да пишкам – реши се да каже след малко.

Двамата засякоха погледите си в учудване. После бързо си дадоха сметка, че бяха минали пет мъртвешко скучни часа, в които никой не беше излизал от стаята за разпити. Никой не очакваше, че ситуацията ще се разтегне толкова много. Решението по въпроса какво щяха да правят с нея също не беше ясно. И защо въобще стояха при нея, след като можеше просто да заключат вратата и да я надзирават през камерата. Отговор – така ги беше инструктирал Ад.

- Хайде де! – настоя пак и двамата мъжаги се размърдаха. – Държа го цяла нощ!

После разклати бедрата си и се разтресе върху стола като малко дете.

- Предполагам, нямаме друг избор – каза единият от тях и се почеса по тила. Вече предусещаше как Адам щеше да се ядоса, но дори не бе необходимо случаят да се поставя под въпрос, ако не искаха малката да свърши в гащите.

- По дяволите! – отсече другият надзирател и се приближи до нея. – Ти чакай тук. Аз ще я заведа.

И отключи белезниците, като внимателно ги открехна от китките ѝ. По тях вече имаше червени следи. После я задърпа из коридора, а Леа се люшкаше като гума подир него. Придружи я до тоалетната и търпеливо зачака отвън.

Очите ѝ вече се стрелкаха в различни посоки. Търсеше някакъв прозорец или таен процеп, от който да се измъкне. Но се надяваше прекалено много и екшън филмите, които беше гледала също не бяха малко. Не за първи път някой се опитваше да избяга от това място. Ето защо сградата беше добре подсигурена за подобни ситуации, а тя остана разочарована и все така приклещена в капан.

Безнадеждно оклюма главата си и опря крехкия си гръб на черните плочки. Това беше първият път, в който ѝ се налагаше да прави подобни неща. Пръстите ѝ затрепериха, беше минало известно време, в което тя не успя да се натъкне на никаква алтернатива за бягство или поне за самозащита, и във всеки момент очакваше онзи да се разтропа по вратата.