Море от различни емоции

Глава 19

Вратата се отвори от момичето с което беше Тае.
?? - какво искаш?
Аз - Техьонг тук ли е?
?? - да, но имаме работа сега, чао!
Тръгна да затваря вратата, но аз я блъснах
?? - казах ти чао!
Аз - извикай го!
?? - мечтай си
В този момент Тае се провикана от другаде.
Тае - бебе, кой е?
?? - никой просто човек който пита за пътя, патенце.
Тае - идвай да довършваме
Аз се изсмях фалшиво и казах:
Аз - прати му много поздрави от,, малката" той ще разбере - намигнах ѝ и си тръгнах..
Вървях по улицата и гледах красивият залез. Отидох на едно поле, беше точно за мен. Нямаше жива душа, залез, тишина, спокойствие. Седнах на земята и не знам от колко време не бях почувствала горещите сълзи падащи от студената кожа. Това беше толкова... Странно... Имах чувството че изливам всичко от себе си. Плачех...не съм го правила от толкова време... Бях много тъпа, да плача за момче? И то не за момче което да става, а плаче буквално за боклук?
Защо? Стана ми страшно зле и всичко ми притъмня.Обърнах се за да видя къде съм... Беше тъмно, мрачно, тихо и се чуваше само сърцебиенето ми тежкото ми дишане и все още усещах сълзите които се спускаха.. Избърсах ги и се огледах...беше мрак и не виждах никой в един момент чух познах глас да вика името ми. Обръщах се на всяка посока за да видя присъствието, но.. Не виждах? В миг усъзнах че клепачите ми дотежават и краката ми омаляват.. Затворих очи и паднах на студената земя.. Започнаха да ми се пречуват различни звуци на деца..да халюцинирам различни неща.... От миналото. Чувах как деца плачат. Виждах катастрофата. Видях.. В-видях родителите си? Не знам какво се случи но всичко това ми беше в повече. Усещах нечие пресъствие, но не можех да отворя очи. Ето го и мига в който помислих че умирам. В мозъка ми се заби лъч, изпълнен със спомени и съжеления. Това беше повратна точка. Усетих тотален мир и спокойствие. Не чувах, не виждах, забравих за всичко и всички. След секунди вече не си спомнях нищо.
След 3 дни
Събудих се и видях много хора около мен.. Беше тъмно но всички се виждаха ясно.. Беше тихо и всички шепнеха. Видях възрастна жена, която ми беше много позната.
Радиня - скъпа, ти си жива.. Спокойно няма да ти навредим! - шепнеше тя докато аз се мъчех да се отърва от белезниците около ръцете ми прехванати за леглото.
Аз - кои сте вие? Какво искате? Къде съм? Коя съм? Защо съм жива?
Радиня - аз съм майка ти Олив. Не ме ли позна? Тук съм! Вече съм при теб!
Аз - аз не умрях нали?
Радиня се усмихна зловещо и тръгна към по-тъмната част от стаята. В този миг някакво малко дете се доближи до мен и внезапно заби острата чат на нож в сърцето ми. Започна да се смее и да го дърпа на долу. Проряза всичко в мен и аз в този момент се озовах в ада.
Гледната точка на Боб
Реших да се разходя в красивия град. Излязох и се реших да мина през старото ми сиропиталище. Когато бях там видях че вече не съществува такова. Беше разрушено и доста страшно. Влязох и го разгледах отвътре. Имаше тук там е снимки на деца, които са рисували. Стана ми подискащо и излязох навън. Видях Олив. Извиках, но явно не ме чу. Продължи да върви, а аз я следвах. Не след дълго тя седна на едно изоставено място, приличаше на поляна. Започна да плаче? Не съм вщя виждала в такова състояние никога! След това се влоши.. И всичко се случи пред мен... Започнах да и викам и бутам, но тя не ме чуваше. В края на краищата сърцето и не пулсираше. Стреснах се и не знаех какво да направя. Веднага направих масаж на сърцето ѝ. Не проработи. Затова звъннах на бърза помощ. Направих опити с фалшиво дишане. Но.. Не не ставаше. След не дълго линейката дойде и я прибраха. Аз се качих с нея. Прибраха я в болницата без да дават каквато и да е информация. В това време Лиа ми звънна и каза че заминават отново с Майкъл в Америка и аз реших да не казвам за състоянието на Олив за да не се влошът. Въпреки че те са и родители и имат нужда да знаят какво се случва. Мина ден и казаха че преживява нещо като кома. Мислих си за най-лошото. По едно време се прибрах вкъщи за да се преоблека. В този момент някой звънна на вратата,нв очаквах никой освен някой от болницата. Отваряйки вратата видях момчета и момичета. Веднага стигнах до извода че са приятели на Олив.
Върнън - къде е Олив?
Аз - вие сте?
Джени - приятели, по-скоро ти кой си?
Аз - брат ѝ
Лиса - ааа, ти си Боб?
Аз - да
Лиса - приятно ми е
Аз - и на мен
Джейби - та, защо олив не дойде на училище?
Аз - Олив е в болницата, не се притиснявайте аз съм до нея.
Джени - болница?
Аз - нямам време хора, просто.. Просто и аз не знам какво се случи с нея.. Сега преживява малка кома.
Лиса - к-какво?
Аз - трябва да тръгвам, вие не идвайте тя.. Тя има нужда само и единствено да остане сама!
Джейби - но, но тя ние е като сестра
Аз - знам, но и за нея и за вас така ще е по-добре
След още няколко тъжни изречения те се отдлеиха а аз хванах път за болницата.