Лий Минхо е 21 годишен студент, привлечен към танците. Не е популярен в университета, защото всички го отбягват понеже е хомосексуален. Единствените, които не го отбягват са най-добрия му приятел Хьонджин и момчето, в което е влюбено от година - Джи...
Виждал съм те да вървиш пред мен. Живеем в една и съща посока, но на различни улици. Искаш ли да те изчакам? - попита Джисънг. - Естествено, ако искаш да се прибираш с мен.
Сърцето на Лий запрепуска силно в гърдите му, чувайки тези думи. Бе мечтал да разговаря с Хан, да върви с него и какво ли още не. Една от мечтите му се сбъдна, говореха. И за това трябваше да благодари на приятеля си. Сега другата беше на път да се сбъдне, но всичко зависеше от Минхо. Дали ще приеме или ще откаже?
Не искам да ти развалям репутацията. Какво ще си кажат другите, когато те видят с гей? - измрънка.
Да, правилно прочетахте. Минхо не се криеше от никого, че е хомосексуален. Не му пукаше за мнението на другите, защото на него му беше важно той самия да се харесва такъв.
Но сега беше различно. Сега тук ставаше дума за Хан. Човекът, който Минхо винаги слагаше на първо място вместо себе си. Не искаше да му навлича неприятности или да разруши репутацията му, макар че много искаше да върви с него и да му се любува.
Да се любува на прекрасните извивки на тялото и лицето му. На прекрасните тънки и дълги пръсти на ръцете му. Нежния цвят на кожата му и топлината, която излъчваха усмивката и очите му. Минхо бе глупав и то много. Не го харесваше, той го обичаше.
Не, че някога съм искал да бъда с такава репутация. - Джисънг седна на стола пред него и го погледна. - Явно си придобил представа, че съм от онези наперени и красиви момчета, които се интересуват от момичета, наконтени като барбита. - засмя се и се намести на стола. - Е, ако е така, си много далеч от истината.
Минхо се очуди на това, което каза любимия му. Не можеше да повярва, че не е искал да бъде популярен.
Не мисля така. - усмихна се леко. - Изглеждаш като много мил човек... Красив... - за последното, което каза, му трябваха няколко секунди да се осъзнае, след което го погледна притеснено. - Приятелката ти няма ли да те чака? - изстреля набързо в паниката, а Хан започна да се смее.
Това от къде го измисли сега? Виж, ако не искаш да се прибираме заедно, просто ми кажи, че си зает. Не съм от онези хора, които се сърдят ако им откажеш нещо. - помълча няколко секунди Хан, след което се усмихна отново. - О, благодаря за комплимента.
Какво? - прошепна Лий и се ококори. - Не си мисли, че не искам. Вече ти казах причината, а за приятелката... Не съм те виждал с момиче до сега и предположих, че просто не искате да се показвате пред другите. Много говоря, трябва да млъкна. - прехапа долната си устна и започна да мие едни чаши, които беше прибрал от масата, на която до преди минути имаше клиенти.
Смяната му почти свърши. Оставаха още 15 минути, а единствените в кафенето вече бяха само той, Хан и приятелите му. Това вече бе нещо ново. До сега не бяха оставали последни.
Аз малко се обърках. - засмя се по-големия. - Говориш все едно ме познаваш много добре. На това ли приличам в очите на другите? - погледна го леко разочаровано, защото винаги се стараеше да не изглежда така, както Минхо го описа.
Просто така съм чувал, но според мен си далеч от това, за което те мислят. - Минхо се беше изчервил леко и просто продължи да мие чашите, не смеейки да го погледне като се проклинаше наум за да не се изпусне с нещо.
Сигурно, но пък съм чувал, че доста хора ме мразят. - засмя се Джисънг. - Въпреки че не съм направил на никой нещо лошо. Винаги се старая да приемам всички.
Това е грешката ти. - започна Минхо. - Приемай тези, които приемат теб. Обичай тези, които те обичат. Не мрази тези, които те мразят. Само ги дръж далеч от теб, защото ще ти мислят само лошото. - вече беше приключил с миенето и погледна часовника, колкото да види, че му остават 5 минути докато затвори.
♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡✧♡
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
