In love with hate : Влюбени в омразата

Марк и Лорънс

- Биеш се като момиченце! - подигра се Лорънс. Марк се изправи от тревата, взимайки окървавения си нож, и се затича към партньора си. Той замахна свирепо към лявата му ръка, нанасяйки леко поражение - по-скоро повърхностна рана, която по принцип заздравяваше за три-четири дни.
- Мамка му, добре де! - извика русокосото момче, хващайки се за бицепса. Той се усмихна към Марк и продължи с остроумничеството:
- Биеш се като момиче в цикъл.
- Трябва ли да ти прережа гърлото, за да млъкнеш най-накрая? - попита момчето.
- Стига, човече! Защо се впрягаш толкова? - отвърна на въпроса с въпрос, Лорънс.
Хайде сега едно по едно. Нито знаете кой е Марк, нито Лорънс и защо първият толкова се опитва да види сметката на втория.

Марк Тъкър. Двадесет и пет годишен младеж с (явни) проблеми с гнева. Не, той не е типичното "лошо момче" в историята. Никой не го е направил такъв, нито пък той е ставал някога такъв. Просто го хващате в момент, в който не е подходящ. Всеки си има такива мигове, все пак! 

Връщаме се обратно на образа "Марк" - чистосърдечен човек, с прекрасно чувство за хумор (освен когато не е навъсен, а то е рядко), красиви зелени очи, много бледа и тънка кожа, която сякаш бе в унисон с нервите му. Те също бяха фини и лесно се късаха особено когато имаше тренировка. И то с Лорънс - русокос плейбой, който не го слушаше главата. Уникален авантюрист и човек на изкуството. Сякаш всички със сини очи и руса коса бяха орисани да бъдат абсолютни "шемети". Това много дразнеше Марк - ако той обичаше да премисля нещата, да стъпва внимателно, да пресмята действията си, то Лорънс бе хазартният тип, който прецакваше всичко - от концентрация до физически проекти. Наскоро един от тях бе залавянето на осемнадесетгодишната - Клеър...

Хайде, сега ще речете, че са изнасилвачи или някакъв друг тип изроди! Не, не бяха. Всъщност може би в очите на Клеър бяха именно такива, но това е така, защото тя е техен враг. Заклет враг. От ония смъртните, които като ги видиш и косъмчетата по гърба ти настръхват, а човечността ти сякаш се споминава със самия теб и се превръщаш в хладнокръвен убиец/изрод.

Лорънс и Марк бяха ловци на вещици. Сами можете да наредите пъзела оттук нататък. Затова и в началото ви предупредих - историята не е уникална, нито необикновена. Тя просто анализира. Та, бидейки ловци на вещици, тяхна задача бе (очевидно) да избиват все що видят подобни същества. Така им се беше промил мозъкът преди много години, че нямаше сила, която да ги накара да си свалят капаците от очите. Освен може би една... Любовта или омразата. И май нещо такова бе на път да се случи. Само дето трябваше да преминат и през едното, и през другото, за да осъзнаят, че всъщност - няма особено значение. И да мразиш, и да обичаш, и да се пенявиш и да си безкрайно щастлив - все едно, всичко някога приключва. Ти умираш, а с теб и нещастията и радостите ти... Но, до тогава имаше много време и много премеждия, през които те първа трябваше да се сблъскат. Едно от тях в момента бе повредената пералня на госпожа Дейвис - майката на Джим, който пък беше братовчед на Лорънс...
- Момчета, пак засвяткаха някакви лампички! - извика се жената от най-горния етаж на къщата. Къщата се намираше на посред "нищото". Е, не точно посред нищото, но достатъчно далече навалицата в Есекс. По-скоро бе доста близо до града Салем, който иронично се обвързваше с вещиците и тяхната история.
- Момчета! - последва втори вик.
- Идваме! - извика се Лорънс отегчено и прибра ножа на кръста си, след което погледна към Марк, който за пореден път проверяваше телефона си. Русият въздъхна и заговори:
- Ако чакаш отговор, откажи се - сигурно още ти е бясна за дето не й каза.
- Тя да ми е бясна!? Тя ме излъга!
- Ти нея също, Марк! Квит сте. Просто се примири, стегни се и ела да оправим скапаната пералня!