In love with hate : Влюбени в омразата

Ангели и сенки: част първа

Докато абсурдът в "Ордена" се вихреше с пълна сила, в малкия и скромен апартамент на Анджела се бяха събрали Диана, Гейбриъл и горката, ранена Клеър. Момичето се прививаше на мекото легло в стаята на русата вещица и стенеше, опитвайки се да сподави гласа си, някъде из между хлипанията и сълзите, стичащи се по зачервените й бузи. Докато Гейб не се отделяше от крехкото създание, галейки ръката на ранената, двете момичета разтревожено разлистваха всевъзможни книги и рецепти. Напразно... Нищо не откриваха! Сякаш всичко във Вселената се беше настроило срещу тях... Като че ли на пук!
- Хайде, хайде все трябва да има нещо! Ами живовляк и кръв от гущер? Няма ли да стане? - попита Диана, връзвайки тъмночервената си коса в разрошена опашка. В случая - нямаше никакво значение кой как изглеждаше, а какво щеше да се случи с малката Клеър, чиято рана не спираше да кърви, въпреки превръзките и компресите.
- Откъде по дяволите ще намерим гущер, Диана?! - изнервено попита Анджела, чувайки поредния стон, идващ от стаята й. Момичето впи сините си очи в тези на приятелката си и заговори:
- Да призовем Рафаел.
- Анджи, това е просто една рана!
- Която очевидно не заздравява, каквото и да правим!
- Момичета... Клеър вдигна температура, вените й стават все по-лилави. Не знам какво ще правите, но нека да е по-бързо! - съобщи им Гейбриъл, захвърляйки поредната окървавена кърпа на пода. Сълзите на Анджела вече напираха в очите, докато Диана беше запазила уникално хладнокръвие. Не че сърцето й не се късаше, нямаше представа какво щеше да прави, ако се случеше най-лошото, но фактът, че вече един бе на прага на отчаянието, беше достатъчен, за да я мотивира. Тя погледна към Анджела, хващайки ръцете й, и прошепна:
- Добре, хубаво. Да призовем Рафаел, но ще отнеме време... Ами ако не отговори веднага на молитвите?! Какво ще правим, Анджи?
- Ще го мислим, ако не стане - прошепна момичето, взимайки бързо купа, сол, бистра вода и няколко камъка, "заредени" с лунна енергия. Двете момичета се втурнаха разтревожено към стаята, от която все още се чуваше немощния глас на горкото момиче, което вече трепереше... Гледката бе потресаваща. Никое шестнадесетгодишно дете не заслужаваше подобна съдба и болка. Най-малко добро, обичливо и състрадателно същество като Клеър...
В момента, в който очите на Анджела се впиха в синкаво-лилавите вени на момичето, веднага разбра, че оръжието е било напоено с отрова. Тя погледна изплашено към Диана, чиито зеници се бяха свили до толкова, че едва се виждаха на фона на потъмнелите й кафяви очи.
- "Serpentis helluo"... - прошепна Диана, докосвайки нежно вените на момичето, което едва продума:
- М-Много... Ме б-боли... М-м-много!
- "Змийски ад"!? Такава отрова не се произвежда от векове! Дори фармацевтичните компании я забраниха! - извика Гейбриъл
- Мислиш ли, че някой от Ордена го интересува!? - озъби му се Диана, след което се вслуша в думите на Анджела и помогна на момчето до поставят приятелката им в средата от "солния кръг", направен от русата вещица. Диана грабна набързо тамяна, взирайки се съсредоточено в него за секунди, в резултат на което той се възпламени. Тя започна да описва три кръга, обратни на часовниковата стрелка, нашепвайки някакво латинско заклининание за пречистване на пространството. Все пак Рафаел бе ангел... Неприемливо бе мястото, на което е канен да бъде нечисто (буквално и преносно). През това време Анджела и Гейбриъл полагаха осветените камъни около болното момиче, също напявайки някакви думи. Накрая, когато всичко бе готово, Диана взе лунната вода, измивайки лицето на Катрин с нея и постави три капчици върху раната, която все повече се възпаляваше... Това накара момичето да извика от болка, а Диана прошепна, едва сдържайки сълзите си:
- Съжалявам...
Веднага след това ритуалът започна - тримата се хванаха за ръце, абстрахирайки се от всеки звук, всяка миризма и мисъл, която се прокрадваше около тях... Виковете на Клеър се заглушаваха от ритмично повтаряните думи на трите вещици, докато солта в края на краката на момичето, която имаше за цел да предпазва от вреди и неприятели, започна да се разпилява. Това бе знак. Знак, че Рафаел чуваше викът за помощ. Скиптицизмът на Диана от преди вече тотално изчезна, усещайки топлото, уютно и, внасящо хармония, присъствие на ангела около тях. Не ме разбирайте погрешно- Диана също много държеше Клеър да се оправи, но винаги, когато в картинката бяха намесени ангели или други серафични същества, шансовете те да отговорят бяха много малки... Не за друго, а просто защото някои хора бяха свикнали да ги призовават за собствена битова изгода, а това оскверняваше ангелската им невинност и раняваше крехките им, но справедливи, сърца.
Не след дълго виковете на Клеър спряха, а хармонията, която усещаха и тримата, изчезна... Те отвориха плахо очи, за да видят как момичето лежеше съвсем спокойно на пода и сякаш... Спеше. Нямаше и следа от раната, която я мъчеше, а цветът на кожата й се бе възвърнал - въобще не личаха синкавите й вени, нито пък червеното й лице. Клеър бе излекувана...