The Way To My Dream | Пътят Към Моята Мечта

Осма глава

Продължихме да си говорим и обсъждахме какво ще правим, когато заминем. Бяхме много развълнувани и едновременно притеснени, защото ни очакваше нещо невероятно. Нещо за което само съм си мечтала, а сега то се сбъдва.
Вечерта казах на родителите си какво съм решила да правя след като завърша:
-Хей.-започнах аз тихо. Трябва да ви кажа нещо.
-Какво е то?-попитаха двамата притеснени.
-Ами, след като завърша искам да замина за Корея с още две момичета.
-Кои са те? Какво ще работиш? Къде ще живееш?-започнаха да ме заливат с въпроси, на които трябваше да отговоря.
-Виж, каквото и да става, знай че ние винаги ще те подкрепяме. Щом така си преценила, значи е правилното решение. Много ще ни липсваш, но искаме да си щастлива. Все някак ще се справим и без теб. - каза мама с усмивка, въпреки че знаех, че под нея има много тъга.
-Винаги ще бъдеш нашето момиченце! - допълни тате. Виждах, че и той е много тъжен, въпреки че се опитва да бъде силен.

След няколко месеца
Тези няколко месеца минаха много бързо. А днес беше денят на бала. Ден, който всеки чувства специален. За някои е празник и радост, че завършват училище. За други раздяла с най-близките ти хора. А за трети, начало на нов живот.
Денят мина добре. Много се вълнувахме с Анито.
Първо с класа се събрахме в училище, за да си видим класната стая за последно. После се сбогуване с учителите. Партито протече без никакви проблеми, за радост, а моите съученици бяха безкрайно щастливи, че няма да ме виждат повече.

След 2 месеца
Ето... Денят настъпи. Денят, в който живота ми се променя. Денят, в който започва едно ново начало-денят на заминаването. В себе си усещах всички възможни емоции. Беше ме страх от непознатото. Бях тъжна, защото се разделям от семейството си. Бях щастлива, защото мечтата ми се сбъдва. Това, за което съм мислила постоянно в продължение на 6 години. Имах сълзи в очите, но бяха от радост и мъничко тъга. И ето сега стоя, готова да посрещна това, което ме очаква с усмивка на лицето.

На летището съм заедно с мама, тате и два куфара багаж. Така са и Ана-Мария и Силвия. Сбогуването с родителите ни беше много трудно, но успяхме да тръгнем благополучно.
Вече пътувахме от почти 5 часа. Реших да погледна през прозореца. Видях гледка, която съм виждала само на снимки, но мога да позная от далеч. Виждах Сеул. Сърцето ми започна да тупти силно и в очите си имах сълзи от радост.
В главата си имах само една мисъл: Всичко започва сега...

Аньонг!!! Не съм качвала от много време, но ето я новата глава. Дано да Ви харесва. Това е за сега.😊😀😉