Bestfriends |L.H|

XIV. "Maybe I love her."

Luke's POV

Караниците с Клоуи не ми бяха едно от любимите неща. Но не знаех как да реагирам. Когато чух Майкъл и Кристъл да говорят за това, мислех, че се шегуват. Продължих да слушам разговора им, но Кристъл ме видя и веднага млъкна. Щом ме попита какво точно чух, не знаех какво да отговоря. Всъщност какво чух? Не вярвах на всичко това, докато тя не го потвърди. Тогава полудях. Не знам защо. Дори самият аз нямам отговор. Ядосах се, защото винаги сме си казвали всичко.

Криела е такова нещо толкова дълго време. Как не съм го забелязал? Всички знаят, освен мен. Наистина ли съм бил толкова сляп? Винаги съм искал съвети от нея. За момичета, за срещи и за всичко свързано с това. Може би не реагирах правилно. Не трябваше да ѝ крещя и да я обвинявам. Клоуи е права, че не може да контролира чувствата си. Бях задник и я обвиних за нещо, над което няма контрол. Осъзнах това прекалено късно. Щом се върнах в хотела, нея я нямаше. Когато ѝ казах, че вече не сме приятели, нещо в мен се пречупи. Нещо голямо. Не можех да разбера какво е, а исках, защото никога досега не бях изпитвал такова нещо. Сякаш огромна част от мен я нямаше. Изпитвах празнота. 

Бях изплашен от собствените си чувства. Това беше нещо ново за мен. Когато майка ми се обади и каза, че леля Ема е починала, сякаш света спря да се върти. Първата ми мисъл бе за Клоуи. Знаех колко важна беше за нея леля Ема. Не можех да си представя каква болка изпитва в момента. Хванах първия бърз полет за Сидни и за по-малко от дванайсет часа се намирах там. Исках да отида при нея, да я прегърна, да ѝ кажа, че всичко ще е наред. Но нямах това право. Нараних я. С действията и думите си. Ще е по-добре и за двама ни, ако стоя далеч от нея. Тя не заслужава това. Не трябва да плаче. А в последно време само това прави. И аз съм единственият виновен за това. 

Когато дойде време за нейната реч, тя ме намери. Онези топли, кафеви очи, пълни с изненада, се взираха в мен. Помолих мама и момчетата да не ѝ казват, че ще идвам. Опитах да се скрия в един от ъглите, но безуспешно. Тя ме намери, видя ме. Винаги, където и да сме, се намираме. Измъкнах се, докато тя говореше с някакви хора. Знаех, че щеше да опита да говори с мен, дори и с мисълта, че ще се унижи по този начин. Познавах я. Познавах я по-добре от всеки друг, по-добре от нея самата. Знаех какво минава през главата ѝ във всеки един момент. Но въпреки това, пропуснах такова голямо нещо.