Bestfriends |L.H|

XXVIII. Broken.

- Клоуи, моля те, отвори вратата! - Кристъл изкрещя за пореден път. 

Поклатих отрицателно глава, въпреки че не можеше да ме види. Сълзи се стичаха от очите ми като водопад. Исках да викам, да чупя, да излея гнева си на нещо или някого, но нямах сили. Взирах се в телефона до мен. Гледах снимката, която ме срина. Снимката, която ме разби. Не можех да кажа, че някъде дълбоко в мен не очаквах това. 

Напротив.

Знаех, че ще се случи един ден. Но определено не очаквах да е толкова скоро. Исках да бъда силна, да му покажа, че вече не се пречупвам толкова лесно. Но как да бъда твърда и непоклатима, но как да го направя, когато всеки един атом в мен плаче с пълен глас? Името на Люк отново се изписа на екрана. Звънеше ми по три пъти в минута. Не вдигах. Не можех. Не исках. Болеше. Много ме болеше. Сякаш някой бе забил нож в гърдите ми и го въртеше. Едвам си поемах въздух от ридания.

Бях ядосана на себе си, защото му повярвах. Още от началото знаех, че е невъзможно Люк да изпитва нещо повече към мен от приятелска любов. Бях ядосана на Люк, защото си играеше с чувствата ми, с любовта ми през всички тези месеци. Бях ядосана на света, защото продължаваше да ме рита с пълни сили.

Бях разбита и наранена. Исках да го мразя, ала не можех. Дори и след като разби сърцето ми на милиони парчета, аз все още го обичах с всяка една частица от себе си. С какво заслужих това? Какво не му дадох? Какво му липсваше? Аз не съм в състояние да си отговоря на тези въпроси. 

Не можех да го виня. 

Още от началото знаех, че не съм аз момичето за него. Може би вината не беше в Люк, а в мен. Аз бях тази, която не беше достатъчно добра за него. Аз бях тази, която винаги беше на втори план. Аз бях тази, която постоянно го спъваше. Вината е била в мен през цялото време.

- Моля те, Клоуи! 

Гласът на Аштън беше отчаян. Изправих се от пода, на който седях в последния един час и отключих вратата. Аштън влезе в стаята със скоростта на светлината и ме придърпа в прегръдка. Разбирах, че са притеснени за мен. В момента не исках нищо друго, освен да съм сама. Но не можех да им причиня това. Те бяха най-добрите ми приятели и искаха да са до мен в такъв момент.

- Боли ме - изплаках срещу гърдите му.

- Знам, скъпа, знам - той прошепна и прокара ръка през косата ми, като нежно масажираше скалпа ми.