Bestfriends |L.H|

VI. "I'll be fine."

Послените няколко дни бяха ужасни. Поне за мен. Люк не ми говореше. Дори не ме поглеждаше. Опитах. Наистина опитах да говоря с него, но той просто ме игнорира. Болеше ме. Много ме болеше. Но нима имах избор? 

Ще си отида. Ще се върна в Сидни. Нямах място тук. Губех Люк всеки ден, малко по малко. Губех моята светлина в тунела. Довечера момчетата имаха концерт. След него моят път бе към летището. Но сама си бях виновна. Кристъл научи за решението ми тази сутрин. Не е съгласна, разбира се. Беше готова да скочи срещу Люк. Но какъв е смисъла? С Аштън продължавахме да играем театъра, колкото да заблудим Сиера.  Преди концерта им тази вечер, трябва да кажа на момчетата, за моето решение. Единствените доволни, може би, щяха да са Люк и Сиера.

Само при мисълта за загубата на най-добрия ми приятел, очите ми се насълзяваха. В момента бяхме в Барселона. Един от любимите ми градове. Хотелът ни се намираше точно в центъра на града, а стаите бяха с разкошна гледка. До концерта оставаха два часа. Вече имах купен билет за Сидни. Полета ми бе от единайсет вечерта. Концерта свършва в осем. Кристъл обеща да ме закара до летището, вместо да си хващам такси. 

Престоя в Барселона на останалите беше още няколко дни. Напоследък им даваха повече дни почивка, което е доста добре. Приготвих си багажа и оставих куфара до вратата. Сълзите отново напираха. Люк ми липсваше. Знам, че го виждам всеки ден, но е различно. Толкова е близо, а едновременно и толкова далеч. Почукване на вратата ме изкара от мислите ми. Русата глава на Кристъл се показа.

- Готова ли си? - попита.

Кимнах и взех ръчния си багаж, който се състоеше от една малка раничка. Сложих телефона си в нея и тръгнах. Време беше да кажа на Аштън, Калъм и Майкъл. И щях да го направя, щом пристигнем на мястото на концерта. От онзи ден Сиера я нямаше. От Калъм разбрах, че е отишла да види брат си, който е постъпил в болница. Не знаех какво му е, но и не разпитах. 

Таксито ни чакаше пред хотела. Качих се отзад и се облегнах на седалката. Моментът, от който се страхувах настъпи. И бях права. Тази, която си тръгваше, бях аз. От няколко дни насам, сякаш част от мен липсваше. Нямаше я. Трябваше да свикна с тази празнота.

Щом стигнахме, очите ми веднага се забиха в Люк. Той вече гледаше в наша посока. Очите му сякаш минаваха през мен. Все едно ме няма. Така ли ще приключи приятелството ни? Болеше повече отколкото си мислех.