Беше просто чат 🔞

Стаята

-ЕВА! - чух гласа на Ема.

Тя беше далече и ме търсеше. Това беше шанса ми да избягам, докато той беше разсеян. Размърдах се, но не. Той ме хвана и то по-здраво. Вече кръста ми ме болеше. Исках да извикам, но той не ми даде шанс. Постави ръка пред устата ми и това попречи на вика ми да стигне до ушите на Ема.

-Бъди тиха докато приятелката ти си тръгне и няма да съм толкова лош. - прошепна той в ухото ми.

Знаех, че Ема нямаше да ме остави. Точно след тази мисъл някой събори Джейсън на земята. Беше Ема.

-Бързо преди да е намерил време да стане. - хванах я за ръката.

-ЕВААА! - беше последното нещо, което чух.

Взехме си бързо нещата и избягахме от задния вход. Не ми дремеше за часа, нито за нищо. Исках просто да съм далеч от него. Отидохме до тайното ни място. Беше на една пейка до едно дърво в парка. Дървото беше старо и с голяма корона. Правеше огромна сянка даже и в най-големия пек. Пейката беше боядисана в цвета на кората на дървото и беше вградена в него. Имаше голяма люлка, в тон с дървото. Люлката беше спусната от клоните на дървото. Картината, която се образуваше беше зашеметяваща. Когато си там все едно се свързваш с природата.

Бягахме до там. Седнахме на пейката и се разревах. Ема ме гушна и това много ми помогна да се успокоя до някаква степен.

-Ще ми разкажеш ли какво по-точно стана. - пита Ема докато галеше главата ми.

Разказах ѝ всичко. Всяка подробност. Дразнех се заради случилото се. Трябваше да се опитам по-старателно да се измъкна. Трябваше да крещя. Имаше толкова неща, които можеше да направя, но не направих. Бях ли слаба? Не можех да се защитя в такъв момент, защото ме обзе страх и се панирах. Не трябва да става така. Трябва да се науча да контролирам ситуациите, да се пазя, независимо от това какво става. Ако не беше Ема какво щеше да стане? Нещо много по-сериозно... Мисълта за това ме плашеше.

-Трябва да кажеш на Итън и на вашите. - каза веднага Ема.

Какво трябваше да правя сега наистина? Дали трябваше да говоря с тях? А ако съм виновна аз? Сякаш усещах, че нещо такова ще стане и не направих нищо! Слаба съм. А ако го заслужавах? А ако бях направила нещо грешно? Дали си го просех с нещо? А нашите какво щяха да кажат? Обичам ги, но не знам. Винаги са били добри хора и винаги биха ме защитили, но дали и сега?