City of Darkness • Season 2 •

Глава дванадесета

Неутрална гледна точка:

В ъгъла на къщата, където бе дома на Карина, стоеше хитреца, който всички познаваха с името Адам. Стоеше тихо и спокойно, наслаждавайки се на сцената, която се разиграваше пред очите му. Въпреки, че се смееше доволно, той записваше всичко на своето устройство. Беше крайно щастлив от факта, че плана му наближаваше своето действие. С този последен запис щеше да добави и още един в тази негова игра. Имаше точно три мишени, които трябваше да съжалят за нещата, които му бяха причинили. От всичко това ще получи единствено извлечения. Пукаше му само за парите и за нищо друго. Щом сцената приключи, Адам спря със записа и се отдалечи възможно по-далеч от оградата. Тичайки не можеше да спре смеха, който напираше в гърдите му. Тичаше и се смееше високо по улицата.

Гледната точка на Джъстин:

Втренчено следях всяка една капка кръв, която капеше върху дъбовия ламинат, образувайки малка тъмно червена локва.
Някак търпях пулсиращата болка, идваща от кокълчетата на ръцете ми. Целия си гняв бях изкарах на стената. Понеже нямаше какво друго да удрям сметнах за удобно това място. Пратих поглед към стената, оглеждайки дупката, която бях направил в стената. Точно така изглеждаше и сърцето ми. Разбито на милиони частици. Успях да притъпя съжалението си за това, което бях причинил на Мирсела. Заслужаваше си го. Доста прекалих посягайки й. Точно тази страна избягвах да се появява. Мирсела единствено успя да накара това чудовище да излезе извън кожата ми. В това положение просто всичко наоколо ставаше черно. Не мислех, не говорех, не виждах, виждах само огъня, който изгаряше всяки един мой нерв.

На вратата се почука няколко пъти. Игнорирах звука, който отекваше в съзнанието ми. Нямах намерение да говоря с някои. Единствено исках да се успокоя. Които и да беше на вратата можеше с една неправилна дума да подпали отново тлеещия огън.

- Джъстин? - чух името си, а след малко и вратата как се разби. - По дяволите. - изплю Доусън, виждайки дупката в стената.

- Добре ли си, братле? - обади се притеснено Харпър.

- Изплаши ни! - извика накрая Томас.

- Да му помогнем, момчета. - подкани ги Доусън, идвайки към мен. С помоща им успях да се изправя на крака.

- Да отидем в залата и да превържем ръцете му. - кимнаха всички.

Момчетата ми помогнаха да седна на един от столовете в залата, а след това се разпръснаха. Доусън се разбърза за аптечката, а Харпър за вода. Толкава бързо действаха, че едва успявах да ги проследя с погледа си.