City of Darkness • Season 2 •

Глава тринадесета

Три седмици по-късно
Гледната точка на Джъстин:

Доближиш се максимално близо до боксовата круша, удряйки я все по-силно от преди. Техниката ми значително бе задобряла особенно след като започнах да участвам в незаконни боеве всяка вечер. Почти всеки път губех от опонента си. Дори и аз не осъзнавах как се случваше. В началото винаги държах на едно ниво към победата, но след това сякаш мозъка ми отказваше. Замисляше се за съвсем различни неща, които ме правеха адски слаб. Пулсиращата болка също не ми даваше мира. Не бях спирал да се бия от както загубих единствения човек, заради който сутрин си отварях очите. Вече и не виждах смисъл в живота си. Не ми пукаше за раните или синините по цялото ми тяло. Търпях болката, защото си я заслужавах. Не се лекувах. Просто избърсвах кръвта и продължавах. Почти цялото ми лице беше покрито със синини и отоци. Тялото ми също. Въпреки раните продължих с това занимание. Реших, че така е най-добре. Да изливам цялата си агресия към чужд човек или към един увиснал твърд чувал.

- Кога ще спреш това безумие? - Доусън влезе, питайки ме доста изнервено. - Няма нужда да се нараняваш по този начин, Джъстин. Това не е решението. 

- Болката ми допада. - отвърнах вяло. Точно сега не ми беше до поучителните му речи.

- Отново ли ще се биеш? - попита, държейки крушата. Кимнах.

- Стана време да тръгвам. - взех сака от дивана, който също бях сложил в мазето.

- Сватбата е днес. - обяви на висок глас. Тази новина накара тялото ми да спре на място. - Нима няма да направиш нещо? - затворих очи. Колкото и да исках нямаше да го направя. Това бе желанието й и смятах да стоя на страна.

- Няма какво повече да направя. - отвърнах на въпроса му твърдо. - Няма да попреча на желанието й. - преглътнах шумно. - Тръгвам. - с последните си останали сили закрачих към колата.

Адреналина ми се покачи значително. Със сигурност бе над нормата си. Гнева отново намери нови сили да се появи. Нямах търпение да стигна до мястото, където щеше да се проведе петия кръг. Готов съм за победата. Щях да направя дори и невъзможното, този път да достигна до първото място, жив.

Два часа по-късно

Седмия рунд продължаваше да тече значително бавно. Опонента ми беше доста едър и набит в ръцете. Няколко пъти успях да го поваля и така спелечих останалите шест рунда. Този обаче е последният. Победя ли - щях да се кача на по-горно ниво. Нямах търпение да опитам вкуса от следващата категория.
И двамата видимо искахме да приключим тази битка. Кръвта, която се стичаше по лицето и ръцете ни, караше умората да настъпи по-бързо. Усещах, че тялото ми не можеше да издържа повече, но въпреки това му се възпротивих. Събрах достатъчно кураж за да продължа напред. Нямах намерение да се отказвам толкова лесно. Погледа ми почти бе станал размазан. Виждах много мъгливо. След удара, който получих по невнимание, още повече замая главата ми. Краката ми омекнаха и така срещнах твърдата земя под главата. Чувах виковете и ръкоплясканията на хората, които залагаха за един от нас. Някои от тях останаха недоволни, затова бурно ми заповядваха да се изправя. Обаче не намирах тези сили. Единствено усещах странен шум в ушите си. Съзнанието ми сякаш пищеше. За миг затворих очите си. Пред погледа ми за миг изникна образа на Карина в първия ден, когато я видях за пръв път. Беше толкова красива. Онази лъчезарна усмивка, която изкарваше всеки път, сякаш разтопи част от органите ми. Рязко отворих очи. Мисълта за нея накара тялото ми да открие онези малки останали сили. Бавно започнах да се изправям на краката си, стискайки зъби от болка. Болеше ме навсякъде. Заех правилната позиция и очаквах следващия удар от страна на съперника ми. Зрението ми изведнъж стана още по мъгливо. Ето, че отново Карина изникна пред очите ми. Този път виждах единствено сълзите й. Сълзите, които дълго позволих да се ронят. Какъв съм глупак. Не опазих своето безценно камъче в живота. Предадох любимата си жена и сега съжалявах. Толкова много.
След минута получих силен удар в главата си. Заболя ме. Напълно изгубих зрението си. Всичко стана за част от секундата. Не чувах, не виждах и не можех да викам за помощ. Тялото ми се отпусна и посрещна последния удар, които бе в земята. Затворих очи. Вече усещах как губех съзнание. Виждах целия си живот пред очите, а след това абсолютно всичко стана черно. Аз бях до тук.