City of Darkness • Season 2 •

Глава четвърта

Гледната точка на Джъстин;

Коя ли беше тази мистериозна жена? До сега съм имал всякакъв вид спречквания, но със жена - никога. В никоя банда на континета нямаше жена в отбора, освен в нашата. Това бе недопустимо. Стоях и мислех, но все попадах в задънена улица. Бях казал на момчетата и те започнаха да проучват. Изобщо не бях очаквал, че ще натисне проклетия спусък към мен. Въпреки болката, която чувствах, не се отказах да мисля за тази жена. Мирсела беше изпаднала в паника и хулеше наоколо. Дигаше ми нервите прекалено много, затова се опитах въобще да не я отразявам. Разбирам, че се притеснява. Всички се, обаче нейното е прекалено. Страхотна актриса.

Лежах на леглото, гледайки през прозореца. Опитвах да не мисля за болката въпреки, че не бе възможно. Болеше си ме и то доста.
На вратата се почука, а след това влязоха Доусън и Харпър. Приближиха се към мен и заеха местата от двете ми страни.

- Никъде не открихме да съществува жена в отбор. Разровихме се мащабно и нищо. - поклати разочаровано глава Доусън.

- Не мога да повярвам, че жена ти го причини. Не успя ли да се замислиш поне малко, че може да пострадаш? - попита изумено Харпър.

- Изобщо не смятях, че ще направи нещо от този сорт. Опитах се да я уплаша, но тя е безстрашна. Доста добре е обучена, като за жена.

- Само ако я хвана ще я убия! - процеди през зъби Мирсела, стискайки чашата в ръцете си.

- Може ли да напуснеш стаята? - обърнах се към нея. - И то веднага. -повиших тона си. Погледна ме учудено и изпуфтя след, като напусна стаята.

- Аз ще изляза да напазарувам някой неща. - обади се Доусън. - Като се върна ще продължим с търсенето. - потупа ме по-рамото и напусна помещението.

- Която и да е ще си плати за стореното. - последва още едно потупване от страна на Харпър. - Оставям те да си починеш. - каза и последва Доусън. Останах сам.

Колкото и да се ровим не мисля, че ще открием нещо. За пръв път ни се случва нещо непознато. Нещо ново. Мислех това момиче за безобидно. Напомняше ми на Карина. И то доста. Сякаш имаха някаква прилика, но не я намирах. Впрочем, като се замисля за нея още повече се побърквам. Още колко време ще се надявам за завръщането й? Колко още ще страдам за човек, който дори не знам дали е жив? Явно бе крайно време да приема, че никога няма да я видя. Трудно ми е, но вече започвам да се убеждавам в твърдението на останалите. Тя наистина е мъртва. Сърцето ми не искаше да приеме този факт. Обичах я прекалено много. Искам да повярвам, че тя е мъртва, но не мога. Нещо не ми позволяваше да го направя. Дълбоко в себе си подозирах, че тя е още жива. Бях напълно сигурен в това. Но вече дори не знам и какво да мисля. Не исках. Затова и ще се оставя на течението. Ще оставя на сърцето ми да ме води. Знаех, че няма да сгреши.