City of Darkness • Season 2 •

Глава втора

Гледната точка на Карина;

С бавно движение на четката нанесох и последния детайл от опушения ми грим. Всичко беше готово за тази вечер. Приключих и с грима.
Станах от меката табуретка, оправяйки внимателно роклята си. Застанах пред огледалото, оглеждайки дали всичко беше наред. Роклята, с която щях да бъда, не беше кой знае каква, но ми беше любима. Копринено червена с лек плат от червен тюл накрая. Косата си я бях направила на небрежни, спускащи се свободно, къдрици. Сега вече напълно бях готова за тръгване.
Хванах края на роклята си повдигайки я за да се уверя, че пистолета беше там и не се виждаше. Точно по план.
Извадих телефона от чантичката си и набрах Мануел.

- Готова съм. - казах уверено в слушалката.

- Колата вече те чака, Карина. От поне половин час. - одади се той недоволно.

- Кога ще се появи сина ти? Няма да успея сама.

- Той вече е там. Ще го познаеш. - отговори просто и прекъсна линията.

Определено се подиграваше с мен. Как щях да го позная, като бала ще е с маски? Сериозно ли всичко лошо на мен се случва. Поклатих глава.
Взех маската, която бях избрала за тоалета си и закрачих към входната врата. Поех си дълбоко въздух, натискайки дръжката на вратата. Излязох от дома си и тръгнах към черната лимузина паркирана пред мен.
Поне Мануел не се пошегува с луксозния превоз. Поздравих шофьора и заех мястото си на задната седалка. Колата потегли. Скоро щяхме да пристигнем на мястото. Не знаех дали съм готова за тази задача. Изглеждаше ми прекалено сложна. Поне се надявах да открия сина му и да приключа успешно мисията. Но как се предполагаше да го намеря при толкова души в имението. Щеше да ми отнеме доста време. Майната му. Ще успея и без този мистериозен мъж. Все пак вече не съм малко момиче. Знаех прекалено много за да се справя без нечия помощ.

Скоро лимузината спря пред стълбището на огромното луксозно имение. Площа, която заемаше, почти не й се виждаше края. Този човек наистина имаше доста милиона или пък дори милиарди. Останах доста впечатлена от къщата. Кой не би искал да живее в такъв лукс?
Сложих маската си и се усмихнах леко, слизайки грациозно от колата. Застанах пред входа, поемайки си дълбоко чист въздух. Нека играта започне. С бавни и елегантни стъпки изкачих стълбите. Стараех се да изглеждам една от тези богаташи. Получаваше ми се. Навлязох в помещението и започнах да разглеждам всеки един сантиметър на имението.