50 нюанса тъмно

chapter 37

Сините очи на Джордж бяха потъмнели. Той плъзна похотлив поглед по тялото ми.

Задави ме страх. Какво ставаше? Какво искаше от мен? Въпреки пресъхналата си уста някъде дълбоко в себе си намерих решителността и смелостта да произнеса няколко думи. Мантрата със самоотбраната ми от типа на „Карай ги да говорят“ обикаляше в ума ми като безплътен страж.

— Сега май не е моментът за това, Джордж. Таксито ти ще дойде след десет минути и трябва да ти дам всички документи. — Говорех тихо, но дрезгаво, и гласът ми ме издаваше.

Той ми отправи деспотична цинична усмивка, която най-после се отрази и в очите му и те заблестяха на строгата флуоресцентна светлина в сивата стая без прозорци. Джордж пристъпи към мен, без да откъсва погледа си от моя. Зениците му се разширяваха пред очите ми — черното ставаше по-голямо от синьото. О, не! Страхът ми се усили.

— Знаеш, че трябваше да се боря с Елизабет, за да ти дам тази работа… — Гласът му секна и той отново пристъпи към мен. Отдръпнах се назад до мръсните стенни шкафове. „Карай го да говори, карай го да говори, карай го да говори.“

— Какъв ти е проблемът, Джордж? Ако искаш да се оплачеш, може би трябва да го направиш в присъствието на някой от личен състав. Може да се срещнем с Елизабет в по-официална обстановка.

Къде бяха тези от охраната? Още ли бяха в сградата?

— Нямаме нужда от личен състав, за да се оправим с това, Ана — ухили се той. — Когато те назначих, мислех, че ще си по-усърдна. Мислех, че имаш потенциал. Но сега се съмнявам. Започна да се разсейваш и стана немарлива. И се чудех… дали не ти пречи твоето гадже. — Джордж произнесе последната дума с ледено презрение. — Реших да прегледам кореспонденцията ти, за да потърся някакви податки. И знаеш ли какво открих, Ана? Каква нередност установих? Единствените лични имейли в твоя акаунт бяха до нафуканото ти гадже. — Замълча за миг, за да прецени реакцията ми. — И тогава се замислих… къде са имейлите от него? Няма ги. Нищо. Нищичко. Та какво става, Ана? Как така неговите имейли до теб ги няма в нашата система? Да не си някаква шпионка на компанията на Мендес? Такава ли е работата?

Мама му стара, имейлите. „О, не!“

— Какви ги говориш, Джордж? — Опитах да се престоря на озадачена и го направих доста убедително. Разговорът не вървеше както бях очаквала и му нямах ни най-малко доверие. От него се излъчваше някакъв феромон, който ме държеше нащрек. Този човек беше ядосан, нестабилен и напълно непредсказуем. Опитах се да се разбера с него.