The Dark Castle

4 - Инат... (Лорън)

Едри капки дъжд падаха по мен. Косата беше върху очите ми и не виждах абсолютно нищо. Някаква част от съзнанието ми чуваше, че новодошлия и Сам спореха. 

 Нека! 

 Съзнанието ми блуждаеше из пространството, превъртайки събитията от последните минути отново и отново. Не можех да намеря логично обяснение на нищо от случилото се. Какво означаваше това. Да, денят ми никога не беше нормален. А и цялата тази щуротия с постоянната бурия напоследък. Ставаше нещо. Определено ставаше нещо. Каква вързка имаше то с мен, обаче. Нищо не се връзваше. Как така Сам лети? Как така онзи може да мята мълнии? Как така задника от сутринта образува копия от пламъци? Защо се чувствах толкова привлечена от русокосия? Къкав беше онзи плашещ глас, чиито шепот все още ехтеше в ушите ми?

 Две глави се надвесиха над мен спирайки тежките дъждовни капки. 

 - А сега какво? - попита саркастично някакъв глас. 

 Махнах косата от лицето си и погледнах злобно непознатия в очите. 

 Това бяха най-интересните и красиви очи които бях виждала. 

 Бяха в същия черен нюанс като косата му. Толкова тъмни, че все едно поглъщаха светлината в безкрайните си дълбини. Но не бяха изцяло черни. В центъра бяха изпъстрени със златни точици, които приличаха на искри. Контрастът беше толкова магичен, че дъхът ми секна. Дългите мигли погалиха изящните скули, когато примигна срущу облещената ми физиономия.

 - Я, спящата красавица отвори очи. Честно да ти кажа, вече обмислях дали да те събудя с целувка. 

 Зашлевих го през лицето. Ръката ми отлесна и го зашлевих през лицето. Беше като някъкав инстинкт, който по смърто не бих могла да обясня.

 Той се опули насреща ми. 

 Направих го поради може би... две причини.

 1. Не исках да види, че съм се изчервила от думите му. 

 2. Беше ме блъснал сутринта и НЕ се беше извинил. 

 3. Целият му красив фасон ме изкарваше извън нерви.

 Две причини ли казах. Поправка, три са. 

 Изправих се рязко и едва не си ударихме челата. 

 - Задник! - изплюх в лицето му.

 -Това пък за какво? Съжалявам че ти спасих живота! Честно! Не се притеснявай! Няма да се повтори. - с рязко движение отметна мократа си коса и се ухили. 

 Това беше най-арогантния човек, който бях срещала.

 - Благодарност ли търсиш? Защото няма да я получиш от мен.- обърнах се към Сам, игнорирайки дразнещото същество до мен.

- Някой ще ми обясни ли какво всъщност става? Мълнии...ти летиш...онзи загубеняк хвърля огън. Сънувам ли? Дори моето въображение не стига толкова далеч. 

 - Не можем да говорим тук. Не е безопасно. - каза Сам. Едва сдържах ироничния си смях от думите му.

 - Ти чуваш ли се? Филми не гледаш ли? Това казват на хората в момента преди да ги отвлекат...- щях да продължа, но тъмнокосия нахалник ме прекъсна. 

 - Загубеняк ли ме нарече?- повдигна тъмните си вежди той 

 - Да...и още как! Искаш ли да ти измисля нещо по звучно например... 

 - Ооо...я се успокойте и двамата. Дим, трябва да я заведем на безопасно място. После се избийте ако щете. - значи си имаше и име. Това обаче, не ме спираше да му измисля прякор. Вътрешно се смеех злодейски.

 - Никъде няма да ме водите! - отсякох - И двамата вървете по дяволите! 

Да не би да очакваше, че ще тръгна с него и някакъв кретеничен непознат?

 - Ще дойдеш, нямаш друг избор.- Този задник наистина ме вбесяваше. Нямаше достатъчно думи, с които да опиша колко много исках да го фрасна с нещо в онзи момент.

- Предпочиташ да стоиш тук и да чакаш онзи пак да се появи? Този път няма да има кой да ти спаси живота. - логично погледнато, щом ме бяха спасили веднъж, щяха да го направят и втори път. Иначе би било напразно усилие. Със сигурност имаше някаква причина, нещо за което да се хвана, печеливша карта, попаднала по погрешка и в моята ръка.

 Но си замълчах и премислих думите му. Определено не исках да виждам отново тези златни очи които сякаш изпепеляваха света, и то просто заради забавлението. 

Нищо нямаше да ми стане. Или всъщност щеше?

Отделно ми беше толкова студено и дъжда продължаваше да се лее. 

Свих рамене и завлачих крака след тях.