Какво ако зъл владетел се готви да унищожи света?
Какво ако единственият човек, който може да го спре, е мъртъв?
Какво ако последната надежда се крие в едно, изчезнало от лицето на земята, дете?
˜"*°•.•°*"˜
Светът е притъмнял...
Вятърът вие и мълни...
Дъждът валеше силно. Бяхме се измъкнали наистина на косъм! В момента в който получих обаждането на Сам, се подготвих за най-лошото. С Кийлън се бяхме засичали не веднъж и за това се учудих, когато той просто избяга. Бях готов да му ступам самодоволния задник, но той се даде без никакъв бой и просто избяга. Сам беше прав. За малко не бяха загинали, но все пак всичко беше наред, нали?
Спасихме момичето.
Единственото което не разбирах е, защо Кийлън избяга?
Вярно че заедно със Сам сме му достоен противник, но той никога не беше бягал така от битка. Кийлън винаги взимаше това което иска без да се съобразява с никого и нищо. Трябваше ли да бъдем притеснени?
Тези мисли се блъскаха в главата ми образувайки пълен хаос.
Но всичко това спря да има значение в момента в който срещнах яростния син поглед на Лорън.
Почувствах се виновен без дори да знам за какво.
Надявах се да не си е проличало. Това, че я подразних беше просто защитна реакция. А тя ме бе зашлевила.
Що за липса на обноски? Бях и спасил живота! За каква се мислеше?
До сега много малко хора си бяха позволявали да ме удрят. Предполагам от страх, че ще им го върна обратно. Тя беше абсолютно беззащитна и от физическа и от магическа гледна точка. Беше ме видяла как мятам огън, по дяволите!
И въпреки това ме беше зашлевила.
Част от мен се възхищаваше на смелостта и. Друга искаше да и го върне обратно.
Направо не можех да повярвам, че тръгна с нас толкова бързо.
Очаквах да протестира още. Явно все пак избързвах с впечатленията.
Слязохме от покрива и прекосихме училището бързо. Там от където минавахме, подовете подгизваха и водата започваше да се стича по коридора, като малки потоци. Дрехите ми бяха натежали от водата, а заедно със скритите оръжия, разположени почти навсякъде по тялото ми, тежеста ставаше доста солидна. Когато излязохме от сградата, капките дъжд бяха станали толкова големи и падаха толкова бързо, че се усещаха като ножове по кожата. Вдигнах якето си от плътна черна материя над главата, за да се предпазя от отвратителния валеж. До мен, Сам подаде своето яке на Лорън, която имаше само своя подгизнал зелен суитчър. Тя обаче отказа, водена от чист инат предполагам. Нямаше да ни е лесно с това момиче. Сам сви рамене и продължихме напред, колкото можем по-бързо.
Сетих се за Лис. Момичето с тъмно синя коса и морскосини очи. Не я бях виждал от месеци. Нейната сила беше водата. Ако беше тук сигурно щеше да накара дъжда да спре. Мислех за нея и за академията постоянно. Там, в този далечен каменен замък, бяхме обучени за търсачи. Заедно с нея, Сам и още няколко човека бяхме неразделен екип. Познавахме се от малки и бяхме обучавани заедно. Изпълнявахме много мисии. Но само преди година, когато Калиас, нашия върховен наставник умря, аз и Сам бяхме пратени да открием единствената надежда за спасение. Едвам бяхме успели да скрием смъртта му от света и Малиите. Ако те научеха, щяха да нападнат веднага. А на нас ни трябваше време...Време в което да намерим нея.
Нашето спасение.
Балансът на силите.
А какво открихме?
Момиченце с труден характер и отчайваща нужда от урок по обноски.
Oops! This image does not follow our content guidelines. To continue publishing, please remove it or upload a different image.
