Какво ако зъл владетел се готви да унищожи света?
Какво ако единственият човек, който може да го спре, е мъртъв?
Какво ако последната надежда се крие в едно, изчезнало от лицето на земята, дете?
˜"*°•.•°*"˜
Светът е притъмнял...
Вятърът вие и мълни...
От този въпрос се опасявах. Знаех, че сигурно е много объркана и че трябва да се постараем да и обясним всичко по правилния начин. Не биваше да рискуваме, не и с нещо от толкова голямо значение. Тъмносините и очи ме гледаха очакващо и някак несигурно. Не знаех какво точно да и кажа. Не знаех и как. Не знаех и за каква част се беше досетила сама. Може би беше най-добре да започна с истината.
- Не сме абсолютно сигурни. Тъй като силите се предават наследствено, е най-вероятно да си наследила дарбата на баща си.
- Баща ми няма дарба! Освен ако "ужасяващо чувство за хумор" се брои за такава - звучеше изненадана и още по-объркана.
- Имам две новини за теб. Добра и лоша. Добрата е, че чувството за хумор не се предава по наследство... Лошата е...- прокашлях се, опитвайки да отложа неизбежното - ...лошата е, че баща ти, не е твой баща - тя гледаше неразбиращо. - Родителите, при които си израснала, не са твои родители - бавното осъзнаване вече си проправяше път по лицето и, а заедно с него и тъгата и отчаянието. За жалост знаех точно какво е чувството. Аз не знаех кои са родителите ми,... но не бях живял в лъжа цели 16 години. Добре де, може би не знаех какво е чувството. Лорън изглеждаше напълно объркана и съсипана. Уплаших се. Ако не се бях справил с разяснението последиците от урагана на емоциите, върлуващ в очите и сега, нямаше да са приятни. Сълзите бавно се стичаха по бузите и. Тя изхлипа и се втурна към банята, затваряйки вратата след себе си.
Отдъхнах си. Това май беше най-добрия вариант за реакция. Предполагам, че и трябваше малко пространство.
Влязох в стаята при Дим.
- Какво стана? - попита той. Беше сменил мокрите си дрехи и сега лежеше върху едно от леглата в единия край на стаята. Моето беше от другата страна. Иначе в помещението нямаше много други неща. Един празен гардероб, два шкафа и една маса. Още преди седмица бяхме събрали вещите си в два сака, които сега чакаха до вратата. Наречете го предчувствие, но някак знаехме, че нещата скоро ще се объркат. Върху шкафовете и масата все още имаше неща. Най-вече учебниците ми и няколко оръжия за всеки случай. Опитвахме се да бъдем подготвени за всякакви ситуации, но явно не ни се получаваше много добре.
- Мислех...Не чу ли какво говорехме?- Той беше много добър в подслушването, поради простата причина, че освен огъня можеше и да усилва сетивата си.
- Не знаех, че за толкова кратко време ще стане нещо толкова грандиозно, че да си заслужава слушането!
- Можеш ли да спреш да си задник за пет минути и да провериш как е тя? - отчаяно попитах аз. Саркастичното му изражение помръкна леко, но не достатъчно, че да заприлича на нормален загрижен човек. Но нямахме други възможности, а и не мислех, че Лорън иска да вижда моята физиономия точно сега.
- Не мисля, че ще успея да се справя. Това са цели пет минути! - Погледнах го лошо и той въздъхна - Добре де! Ще опитам! Какво всъщност и каза? Всичко ли?
- Не! Смятам, че няма да го понесе наведнъж. Магията се трупа в нея от доста време и не трябва да и даваме повод да изригне. Последиците може да са ужасяващи. Казах и само за родителите.
- Еха! Направо не ми се мисли какво ще стане като чуе останалото. - Видял погледа ми, добави - да, разбрах! Да не съм задник. Ясно! Къде е тя?
- В банята. Върви! Веднага!
Той изпуфтя раздразнено и излезе от стаята.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
