Какво ако зъл владетел се готви да унищожи света?
Какво ако единственият човек, който може да го спре, е мъртъв?
Какво ако последната надежда се крие в едно, изчезнало от лицето на земята, дете?
˜"*°•.•°*"˜
Светът е притъмнял...
Вятърът вие и мълни...
Разбрах какво ще стане, в момента в който я видях на вратата.
Имах по-малко от секунда да реагирам.
Хвърлих се към Дим и го бутнах в единия ъгъл. Той веднага разбра, какво искам да направя. Призовах вятъра, и вдигнах едното легло така че да ни закрива.
Всичко това стана за по малко от секунда.
Магията и се освободи и помете всичко като ударна вълна.
Предметите летяха навсякъде и се забиваха в стените издавайки ужасен звук. Стените се разрушиха и отломките също се разлетяха на всички посоки.
Надявах се поне Лорън да е добре.
Усетих няколко удара и по импровизираната ни преграда.
За радост това не продължи дълго.
След по-малко от минута магията просто се прибра обратно. Всичко свърши точно толкова внезапно, колкото беше и започнало.
Последва пълна тишина.
С Дим се спогледахме, още напълно шокирани от случилото се.
Той бутна леглото на земята.
Стаята почти не съществуваше. Повечето стени бяха напукани или напълно разрушени. Всичко беше покрито от бял прах.
В средата на стаята лежеше Лорън. Около нея, поне на един метър, нямаше никакви отломки или прах.
Очите и бяха отворени и в тях личеше пълно отчаяние и страх. Тръгнахме внимателно към нея, все едно беше животно, което не биваше да уплашим.
Лорън изглеждаше напълно съсипана, а отчаянието докарваше хората до ръба.
- Аз...съжалявам - прошепна тя. Звучеше толкова уморено. И уплашено. Но и облекчено. Толкова много емоции се събираха в тези две думи.
Обърнах се към Дим. Той се взираше в очите и...и просто хукна към нея. Прегърна я и прошепна нещо в ухото. Тя се отпусна и сякаш заспа.
В този момент се почувствах толкова сам. Каква ирония!
Огледах стаята още веднъж. Не мисля че беше останало нещо за спасяване. Какъв късмет, че раници с всичко най-важно ни чакаха в коридора.
Излязох и отидох в другата стая. Нещо като кухня и хол. Строполих се на един от столовете и зачаках. След няколко минути се появи Дим, носещ Лорън. Тя изглежда беше в безсъзнание или дълбоко заспала.
- Не мога да те позная - изстрелях изведнъж. Нямам представа как ми се изплъзна. Но беше вярно. Дим никога не се бе държал толкова мило с някой. Никога! А сега прегръщаше съсипани девойки, ревящи в спалнята, след впечатляващо избухване, разрушило половин апартамент. Той сложи Лорън на едно от раздърпаните кресла и ми показа среден пръст.
- Спи ли? - попитах го.
- Мхъм
- Да я събудим ли?
- Предлагам първо да решим какво ще правим от тук нататък. А и...не мислиш ли, че си заслужи съня - кимнах с разбиране. Наистина и се беше събрало много. Глупакът аз! Идеше ми да си бия главата в сетната. Как можах да си позволя да изгубя контрол?
- Не мисля, че е добра идея да останем тук. Щом хора като Кийлън могат да ни намерят и да ни нападнат по сред бял ден, други скоро ще последват примера им.
- Това се подразбира, гений! - заяде се той - Това което те питам е: В прав контекст ли трябва да и кажем всичко? Или да отидем в академията, където специалистите ще си свършат работата?
- Тя няма да тръгна с нас, ако не знае къде отива. Не си ли го разбрал вече? Това е най-опърничавия човек, който съм виждал!
- Веднага след Лис - ухили се Дим
- Лис винаги е първа в списъка - съгласих се аз.
¡Ay! Esta imagen no sigue nuestras pautas de contenido. Para continuar la publicación, intente quitarla o subir otra.
