Джос Стърлинг - Скай

Единайста глава

Първият лек сняг заваля в средата на октомври. Гората изглеждаше невероятно. Листата бяха обагрени във всевъзможни цветове - като разноцветни опаковки на бонбони. Сали и Саймън прекарваха повечето дни кипящи от вълнение за предизвикателството да рисуват навън. Когато изпаднеха в такова настроение, въпреки че се стараеха да запомнят, те често забравяха за обикновени неща, например за родителската среща на дъщеря си и кога за последен път са я виждали на обяд или вечеря. Понякога се чувствах малко самотна, но сега поне имах пиано у дома, което да ми прави компания. В Ричмънд обаче ателието им беше на тавана, а тук се намираше на километър и половина в центъра.
И ето защо те пропуснаха малката драма, във фокуса на която се озовах.
Машината за клюки в гимназията в Рикънридж работеше на пълни обороти върху сагата Зед Бенедикт/Скай Брайт. Аз си мислех, че това е само „ходене", а Зед смяташе, че съм му сродна душа и че трябва да ме пази, но отказвах да обсъждам и двете мнения. Всичко това предвещаваше бурни времена. Но какво може да очакваш с момче като Зед?Връзката с него никога нямаше да бъде безоблачно плаване.
Тина ме остави на ъгъла на моята улица. Тя ме тормозеше заради Зед и не ми вярваше, като ѝ казвах, че той е неизменно мил и добър с мен, откакто е решил да обърне нова страница и да ме убеди, че идеята да бъдем заедно е добра.
- Не може да те целуне на стъпалата пред дома ти и да си тръгне. Той не е невинен и стеснителен - настояваше тя.
- Така беше. - Вече започвах да се дразня. - Той е много по-добър, отколкото изглежда. - Поне аз мислех така.
- Да, защото те желае.
Увих кичур коса около юмрука си и го дръпнах силно - алтернатива на писък. Всички, от съучениците ми до учителите, предвиждаха, че от връзката ми със Зед ще произлезе някакво бедствие. Те бяха твърдо решени да му отредят ролята на злодей, а на мен - невинна госпожичка, която ще си навлече беля. Нелсън непрекъснато се тревожеше и мърмореше злокобни предупреждения какво ще направи със Зед, ако нещата се объркат. Получавах закодирани съвети от различни жени, членове на персонала, да не позволявам да отида по-надалеч, отколкото искам. И без това вече ме бяха налегнали песимистични мисли и като ги чувах, повтаряни от други хора, увереността ми отслабваше.
- Пак ли си сама, Скай? - извика госпожа Хофман, когато се върнах от училище.
- Предполагам.
- Искаш ли да дойдеш за малко? Изпекла съм шоколадови сладки с орехи.
- Благодаря, но... трябва да пиша домашни.
- Тогава ще ти донеса.
- Би било чудесно.
Вече се бях научила как да се оправям с госпожа Хофман. Никога не влизаш в дома ѝ освен ако нямаш цял час свободно време, защото беше невъзможно да се измъкнеш от разговор с нея, колкото и да се гърчиш като Худини, окован във вериги. На твоя територия беше малко по-лесно и госпожа Хофман винаги уважаваше изискванията на образованието, когато бяха предложени като извинение.
Тя се тръгна, когато аз извадих учебниците. Дъвчейки сладка, аз се качих в стаята си, за да уча по история.
„Скай, добре ли си?"
След няколко седмици съпротива най-после трябваше да призная, че мога да го чувам в главата си. „Зед?" Погледнах през прозореца, очаквайки да видя колата му на улицата. „Къде си?"
„У дома. Искаш ли да дойдеш?"
„Как... Не, почакай. Как разговаряме така, от далечно разстояние?"
„Ей така, можем. Искаш ли да дойдеш?"
Избор между това да седя сама вкъщи или храбро да се срещна със семейството на Зед?
„Мама е в Денвър. Айвс е на някакъв конгрес „Айнщайн" на годината. Тук сме само аз, татко и Хавиер."
„Добре, ще дойда. Живееш горе до лифта, нали? Мисля, че ще мога да те намеря." Тръгнах надолу по стълбите и взех якето си от закачалката.
„Не! Не искам да идваш сама. Стъмнява се. Ще дойда да те взема."
„Не се страхувам от тъмното."
„Аз пък се страхувам. Подигравай ми се."
Зед прекъсна разговора. Седях на най-долното стъпало и масажирах слепоочията си. Беше по-трудно и уморително да разговарям с него от голямо разстояние. Това беше още нещо, за което исках да го питам.
Десетина минути по-късно чух джипа. Наметнах якето си, грабнах ключовете и изскочих от къщата.
- Сигурно си нарушил всички правила на уличното движение, за да дойдеш толкова бързо.
Зед ми се усмихна мило.
- Вече бях тръгнал, когато ти се обадих.
- Наричаш го „обаждане"? - Седнах на предната седалка и потеглихме през градчето. - Можеше да използваш мобилен телефон като всички други хора.
- Покритието е лошо тук. Има твърде много планини.
- Това ли е единствената причина?
Ъгълчетата на устните му потрепнаха.
- Не. Така те чувствам по-близо.
Трябваше да помисля по този въпрос.
- Разговаряш ли с някой друг по този начин?
- Със семейството си. Ние имаме най-ниските сметки за телефон в долината.
Засмях се.
- А с братята си в Денвър?
Зед сложи дясната си ръка на облегалката на седалката и докосна врата ми.
- Защо задаваш толкова много въпроси?
- Извинявай, Зед, но това не е нормално.
- За нас е нормално. - Той зави по пътя, който минаваше покрай скиорските хижи и водеше към дома му. - Ще спра.
- Защо? Какво има?
- Нищо. Съмнявам се дали ще имаме възможност да останем насаме, когато пристигнем в къщата, затова искам да те целуна.
Дръпнах се леко назад.
- Зед, наистина ли искаш да бъдеш с мен?
Той разкопча предпазния ми колан.
- Категорично да. Ти си всичко, което искам и от което се нуждая.
- И все пак не разбирам.
Зед допря глава до моята. Почувствах горещия му дъх в ухото си.
- Знам, че не разбираш. Опитвам се да ти дам времето, което ти е необходимо, за да ме опознаеш достатъчно добре и да ми имаш доверие.
- А целувките?
Той се подсмихна.
- Трябва да призная, че те са за мен. Егоист съм в това отношение.
Бащата на Зед ни посрещна пред къщата. Беше с работен гащеризон и носеше кутия с инструменти. Нещо в начина, по който се движеше, показваше, че знае как да си служи с ръцете си, роден инженер. Домът на семейство Бенедикт представляваше дървена хижа с пристройки, боядисана в цвят на ванилов сладолед, сгушена до началото на лифта на върха на града.
- Ето те и теб, Зед. - Господин Бенедикт избърса с парцал мазните си ръце. - Видях те, че идваш.
Неизвестно защо Зед изглеждаше обезпокоен.
- Татко!
- Знаеш, че не можем да контролираме тези неща, ако не се съсредоточим. Ти забрави да си изградиш щит. Скай, радвам се да те видя отново. Мисля, че така и не ни запознаха както трябва. Аз съм Сол Бенедикт.
От къщата изскочи Хавиер.
- Здравейте!
- Ох, не и ти - изпъшка Зед.
- Защо?
- Татко видя Скай и мен.
Хавиер вдигна ръце.
- Невинен съм. Изобщо не бях близо до съзнанието ти, въпреки че се досещам какво е станало.
- Не ходи там - предупреди го Зед.
- Какво означава „близо до съзнанието ти"? - попитах подозрително.
Тримата очевидно се почувстваха неудобно. Бих се заклела, че вратът на Сол се зачерви.
- Разговаряхте ли с него, докато пътувахме с колата?
- Не точно.
- Тя знае? - тихо попита Сол. - Откъде?
Зед повдигна рамене.
- Случи се неволно. Чухте какво каза мама за нея. Скай е мост. Трудно е да го преминеш.
Мост? Това пък какво беше?
Сол ми направи знак да вляза пред него в къщата.
- Синът ми говори ли ти в съзнанието ти, Скай?
- Ами... може би.
- Казвала ли си на някого?
- Не. Това звучи малко шантаво.
Той, изглежда, изпита облекчение.
- Ние предпочитаме хората да не знаят за това. Благодаря ти, че си го запазила в тайна.
- Няма за какво.
- Имаш ли проблем с това?
- Не, но се притеснявам, когато Зед, изглежда, знае какво си мисля, преди да съм си го помислила. - Да не споменавам за сродните души.
Бръчиците около очите на Сол станаха по-дълбоки - мълчалив смях.
- Да, всички се чувстваме така със Зед. Когато беше малък, той не вярваше, че Дядо Коледа се спуска през комина, за да остави подаръците. Но човек постепенно свиква с това.
Домът им беше много приветлив - смесица от разнообразни предмети от цял свят, разпръснати из дневната, най-много от Латинска Америка. Атмосферата излъчваше семейно разбирателство. Надникнах зад ъгъла и видях огромно количество скиорски принадлежности, натрупани в килера.
- Еха!
- Да, ние гледаме сериозно на карането на ски, въпреки че Зед предпочита сноуборда - ласкаво се усмихна Сол.
- Обществен враг номер едно - подхвърли Хавиер и се престори, че застрелва брат си.
- Сноубордистите и скиорите не се ли разбират?
- Не през цялото време - отвърна Сол. - Ти караш ли ски?
Зед сигурно прочете отговора в мислите ми.
- Не?
- Англия не е известна с хубав сняг.
- Татко, имаме спешен случай. Интензивни уроци още щом падне първият сняг.
- Разбира се. - Сол ми кимна делово.
- Мисля, че няма да бъда много добра със ските.
Тримата Бенедикт се спогледаха.
Хавиер се засмя.
- Да, права си.
Колко странно. Между тях определено ставаха неща, които не можех да разбера.
- Какво правите?
- Гледай напред, Скай - рече Сол. - Ела в кухнята. Карла ни е оставила пица.
По време на приготвянето на вечерята имаше още странни моменти. Всичко започна нормално, но после се пренесе в страната на небивалиците. Оказа се, че Сол прави превъзходни салати. Хавиер заяви, че дори Зед не може да съсипе пицата, затова го остави да наглежда фурната.
- Проблемът му е, че вече вижда храната прегоряла и мисли, че няма какво да направи, за да промени нещата. - Хавиер вдигна крака на стола и разтри мускулите на прасеца си. - Как ще стане този път? - извика той на брат си.
Какво ли имаше предвид?
- Както никога досега - уверено отвърна Зед и сложи тавата във фурната.
- Е, Скай, как ти се вижда училището? Обзалагам се, че другите ученици са досадни. - Хавиер замери с геврече малкия си брат.
- Добре. Малко по-различно е от онова, с което съм свикнала.
- Да, но гимназията в Рикънридж е по-добра от много други. Повечето деца изучават предметите, които харесват.
Взех си шепа крекери от масата между нас.
- Ами ти? Казаха ми, че си добър на слалом. Като за олимпийски състезател.
Той повдигна рамене.
- Може би, но не мисля, че ще стигна толкова далеч.
- Защото се виждаш как падаш и не можеш да направиш нищо, за да го промениш?
- Опа! - засмя се Хавиер. - Хей, Зед, твоето момиче е отмъстително, а? Върна ми го, че ти се подигравах за готвенето.
- Браво на нея. - Зед ми кимна одобрително. - Не вярвай на всичко, което той ти казва, Скай. Мога да готвя.
- Да, колкото Скай може да кара ски.
От купата с плодове се изстреля лимон, който уцели Хавиер право в носа. Подскочих на стола.
- Какво...
- Зед! - предупреди го Сол. - Имаме гостенка.
Продължавах да се питам какво бях видяла току-що.
- Полтъргайст ли имате?
- Да, нещо такова. - Хавиер потърка носа си.
- Ще ми обясни ли някой?
- Няма да съм аз. За какво говорехме, преди да бъда така грубо прекъснат от летящ цитрус? - Той подхвърли лимона към Зед, но плодът падна внезапно на половината разстояние от купата. - Глупак - измърмори Хавиер.
- Ами... говорехме за твоето каране на ски.
Погледнах Зед, но той си подсвиркваше невинно, докато бършеше работния плот. Твърде невинно.
- А, да. Е, мисля, че няма да тръгна по пътя на професионалното каране на ски. Има много други неща, които мога да направя с живота си.
- Сигурно - рекох, но не бях сигурна дали той говори сериозно. Прозвуча ми като оправдание.
- Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден.
- И не ни позволявай да го забравим - подметна Зед.
И в същия миг с лимона стана нещо странно - пръсна се.
- Момчета! - Сол почука с кокалчетата на пръстите си върху плота.
- Съжалявам - едновременно казаха двамата. Хавиер стана и почисти.
- Пак ли няма да ми обясните? - попитах. Бенедикт ме озадачаваха, но в момента ми се искаше да избухна в смях.
- Не, няма да съм аз. Той ще ти каже. - Хавиер метна парцала към Зед. - По-късно - той изведнъж се втурна към печката. - Хей, Зед, прегорил си пицата! Нали каза, че ще бъде по-хубава отвсякога. - Хавиер грабна готварски ръкавици и извади леко загорялата пица.
Зед я помириса.
- Хубава е. Само леко загоряла. Подобрявам уменията си.
Хавиер го плесна по тила.
- Какъв е смисълът да бъдеш всезнайко, когато не можеш да правиш дори пица?
- И аз това се питам всеки ден - добродушно отвърна Зед и извади нож за рязане на пица.