Джос Стърлинг - Скай

Втора глава

Събудих се от стария кошмар, когато колата спря и двигателят угасна. Главата ми беше притисната до възглавницата и сънят ме теглеше надолу като котва, затова ми трябваше известно време да си спомня къде съм. Не бях на онази бензиностанция край магистралата, а в Колорадо с моите родители. Непрекъснато се местехме и бяхме на път.
- Какво ще кажете? - извика Саймън, както татко предпочиташе да го наричаме. Изкара очукания стар форд, който беше купил в Денвър, и тържествено посочи къщата. Дългата му прошарена кестенява коса започваше да се измъква от ластика във въодушевлението му да ни покаже новия ни дом. Заострен покрив, дъсчени стени и мръсни прозорци. Не изглеждаше обещаващ. Едва ли не очаквах, че от вратата ще изскочат семейство Адамс. Надигнах се, седнах и потърках очи, опитвайки се да прогоня упорития страх, останал след съня.
- О, скъпи, прекрасна е. - Сали, майка ми, отказа да се обезкуражи. Щастливият териер, както я наричаше шеговито Саймън, стискаше зъби и никога не се отказваше. Тя слезе от колата. Последвах я, без да съм сигурна дали съм уморена от пътуването, или от кошмара. Думите, които ми хрумнаха, бяха „мрачна", „развалина" и „скапана". Сали обаче намери други думи. - Мисля, че ще стане разкошна. Вижте капаците на прозорците! Сигурно са оригинални. И верандата! Винаги съм обичала верандите, да седя на люлеещ се стол и да гледам залеза. - Кафявите ѝ очи искряха от трепетно очакване, а къдравите ѝ коси подскачаха, докато бързо изкачваше стъпалата.
Тъй като живеех с тях от десет години, аз отдавна бях приела, че родителите ми са малко откачени. Те обитаваха свой въображаем свят, където порутените къщи са „старинни и очарователни, а мухълът „придава атмосфера". За разлика от Сали, аз се смятах за ултрамодерен човек, седнал на стол, който не е убежище на дървояди, и в стая, където през зимата няма ледени висулки от вътрешната страна на прозорците.
Но да оставим къщата. Планините зад нея бяха изумителни. Издигаха се невероятно високо в ясното есенно небе. На върховете им белееше сняг. Простираха се вълнообразно до хоризонта като приливна вълна, застинала във времето, уловена точно когато се готви да се извие над нас. Скалистите им склонове бяха обагрени в розово от светлината на късния следобед, но над заснежените участъци, където падаха сенки, се превръщаше в студено сиво-синьо. Горите, с които бяха обрасли, вече бяха изпъстрени в златисто. Групи трепетлики изпъкваха над тъмните ели. Забелязах лифт и писти за ски, които изглеждаха почти отвесни.
Това трябваше да са Скалистите планини, за които бях чела, когато родителите ми съобщиха новината, че ще се местим от Ричмънд на река Темза в Колорадо, САЩ. Бяха им предложили договор за една година като художници в нов Център за изкуство в градче на име Рикънридж. Местен мултимилионер и почитател на работата им си беше втълпил, че скиорският курорт на запад от Денвър се нуждае от инжекция култура в лицето на родителите ми Сали и Саймън.
Когато ми съобщиха „добрата" новина, аз проверих в уебсайта на градчето и открих, че Рикънридж е известен с осемте си метра сняг всяка година и нищо повече. Щеше да има каране на ски, но никога не си бях позволявала училищните екскурзии до Алпите, затова щях да бъда на милиони години назад от връстниците си. Вече си представях унижението си още на първия уикенд, докато се препъвам по детските писти, а другите тийнейджъри се спускат по професионалните писти.
Родителите ми обаче се влюбиха в идеята да рисуват сред Скалистите планини и сърцето не ми даде да вгорча голямото им приключение. Престорих се, че нямам нищо против да пропусна предпоследната година в колежа в Ричмънд с всичките ми приятели и да се запиша в гимназията в Рикънридж. Бях свикнала с Югозападен Лондон през шестте години, откакто ме осиновиха, бях се борила да се измъкна от ужаса и мълчанието, бях преодоляла срамежливостта си и имах свое обкръжение, в което се чувствах обичана. Бях изключила странните черти на характера си - като онова цветно нещо, което сънувах. Вече не търсех аурите на хората, както правех, когато бях дете, и не обръщах внимание, когато контролът ми се изплъзваше. Успях да стана нормална - е, през повечето време. Сега се впусках в неизвестността. Бях гледала много филми за американските средни училища и се чувствах повече от несигурна за новото ми място на
образование. Наистина ли американските тийнейджъри имаха пъпки и понякога носеха размъкнати дрехи? Никога нямаше да се вместя сред тях, ако филмите се окажеха верни.
- Е, добре. - Саймън потри ръце в избелелите си дънки - навик, от който всичките му дрехи бяха изцапани с маслени бои. Беше облечен в обичайния си бохемски размъкнат стил, докато Сали изглеждаше много елегантна с новите си панталони и сако, купени специално за пътуването. Аз се чувствах някъде между двамата - умерено раздърпана с моите дънки „Ливайс". - Да влезем да я разгледаме отвътре. Господин Роденхайм каза, че е повикал майстори. Обеща, че ще измажат къщата отвън веднага щом стигнат до там.
Ето защо къщата приличаше на бунище.
Саймън отвори предната врата, която изскърца, но не падна от пантите си. Приех го като малка победа за нас. Майсторите явно си бяха тръгнали преди малко и ни бяха оставили за подарък големи найлони, стълби, кутии с боя и наполовина боядисани стени. Надникнах в стаите на горния етаж - боядисана в тюркоазено, с голямо легло и гледка към планинските върхове. Трябваше да бъде моя. Може би престоят ни нямаше да бъде толкова ужасен.
Изстъргах с нокът пръските боя от старото огледало над шкафа. Бледото, сериозно момиче в отражението направи същото и се вгледа в мен с тъмносините си очи. Изглеждаше призрачна в сумрака. Дългите ѝ руси коси се виеха на непокорни кичури около овалното ѝ лице. Изглеждаше крехка. Самотна. Затворничка в стаята, минала през огледало. Алиса, която не е успяла да мине през огледалото.
Потреперих. Сънят още ме измъчваше и теглеше към миналото. Трябваше да престана да мисля за това. Хората - учители, приятели и други - ми бяха казвали, че съм склонна да изпадам в меланхолични блянове. Но те не разбираха, че ми... знам ли... липсва нещо. Аз бях загадка за самата себе си - вързоп от откъслечни спомени и неизследвани тъмни места. Главата ми беше пълна с тайни, но бях загубила картата, която ми показваше къде да ги намеря.
Дръпнах ръка от хладното стъкло, извърнах се от огледалото и слязох долу. Родителите ми стояха в кухнята, както обикновено погълнати един от друг. Връзката между тях беше толкова пълна, че понякога се чудех как намират място за мен.
Сали уви ръка около кръста на Саймън и сложи глава на рамото му.
- Не е зле. Спомняш ли си първата ни квартира близо до Ърлс Корт, скъпи?
- Да. Стените бяха сиви и всичко се тресеше, когато метрото минаваше под къщата. - Той я целуна по къдравата къса кестенява коса. - Това тук е дворец.
Сали протегна ръка, за да ме включи в мига. През последните няколко години се бях научила да не проявявам недоверие към жестовете им на обич, затова я хванах. Сали мълчаливо стисна пръстите ми, признавайки какво ми струва да не се дърпам стеснително от тях.
- Много се вълнувам. Все едно е Коледа.
Усмихнах се.
- Никога нямаше да се досетя.
- Има ли някой тук? - На вратата на верандата се почука и в къщата влезе възрастна жена. Имаше прошарена черна коса, тъмнокафява кожа и триъгълни обеци, които се поклащаха почти до яката на подплатеното ѝ в златисто яке. Носеше ядене в касерола и умело затвори вратата с крак. - Ето ви и вас. Видях, че пристигате. Добре дошли в Рикънридж.
Сали и Саймън се спогледаха развеселено, когато жената влезе като в дома си и остави яденето на масичката в коридора.
- Аз съм Мей Хофман, вашата съседка на отсрещната страна на улицата. А вие трябва да сте семейство Брайт от Англия.
Госпожа Хофман, изглежда, не искаше някой друг да участва в разговорите ѝ. Енергията ѝ беше страховита. Улових се, че изпитвам желание да се превърна в костенурка и да се скрия в черупката си.
- Дъщеря ви не прилича на никого от вас. - Госпожа Хофман отмести настрана кутия с боя. - Видях ви, като спряхте. Знаете ли, че от колата ви тече масло? Трябва да я поправите. Кингсли в сервиза ще се погрижи, ако му кажете, че съм ви го препоръчала. Ще ви поиска приемлива цена, но да знаете, че не взима пари, за да ви я докара - това е за сметка на сервиза.
Сали ми отправи гримаса в знак, че съжалява.
- Много сте любезна, госпожо Хофман.
Съседката пренебрежително махна с ръка.
- Тук държим да бъдем добри съседи. Така и трябва да бъде. Почакайте до зимата и ще видите. - Тя насочи вниманието си към мен и ме погледна с проницателните си очи. - Ще се запишеш ли в единайсети клас в гимназията?
- Да... госпожо Хофман - смотолевих.
- Срокът започна преди два дни, но ти сигурно го знаеш. Внукът ми също е предпоследна година. Ще му кажа да се грижи за теб.
Яви ми се кошмарно видение на мъжки вариант на госпожа Хофман, който неотлъчно ме води из училището.
- Убедена съм, че няма да е...
Тя ме прекъсна, като посочи касеролата.
- Реших, че ще бъдете признателни за готвено ядене като начало за новата ви кухня. - Госпожа Хофман подуши въздуха. - Виждам, че господин Роденхайм най-после се е заловил да оправя къщата. Крайно време беше. Казах му, че тази къща е срам за квартала. А сега, починете си и ще се видим, когато се настаните.
Тя си тръгна, преди да имаме възможност да ѝ благодарим.
- Е, беше интересно - отбеляза Саймън.
- Моля те, оправи изтичането на масло още утре - престорено замоли Сали и притисна до гърдите си сключените си като за молитва ръце. - Няма да понеса да бъда тук, ако тя открие, че не си послушал съвета ѝ. А тя ще дойде пак.
- Като обикновената простуда - съгласи се Саймън.
- Тя не е... много като британците, нали? - осмелих се да се обадя.
Всички се засмяхме - най-доброто освещаване на къщата, което можехме да направим.