Джос Стърлинг - Скай

Двайсет и пета глава

Пътуването с асансьора беше едно от най-трудните неща, които бях правила. Трябваше да прикривам факта, че ми се гади от нерви, защото много добре си спомнях какво се случи последния път, когато бях сама с Даниъл Кели и сина му.
- Е, какво искаш? Тук правят хубав клубен сандвич. - Шон потри ръце. Трябваше му само черно наметало и да изграчи: „Уа-ха-ха", за да бъде завършен злодей. Намирах го за жалък.
- Да, звучи чудесно.
- Харесва ли ти Лас Вегас?
- Уникален е.
Той се изкикоти подигравателно.
- Такъв е. Сътворено от човека игрище.
- Учиш ли в колеж?
- Не, направо влязох във фамилния бизнес.
- Хотели?
- И други неща.
Шон очевидно предпочиташе другите неща - изнудването и насилието. Усещах как той си мисли, че върви по стъпките на баща си. Всъщност той беше напълно достоен за съжаление, тъй като изобщо не притежаваше проницателността и способностите на баща си и сестра си. Беше страшен само когато заплашваше, че ще изсмуче чувствата ми.
Вратите на асансьора се отвориха и аз видях познатия ми вече коридор. Не можах да не се поколебая, преди да изляза.
- Проблем ли имаш?
- Не... само момент на дежа вю.
Шон приглади мустака си, за да прикрие усмивката си.
- Чувството ми е познато. Виж, Скай, искам да те представя на баща си. Той е главен изпълнителен директор на фамилния бизнес. Няма да се бавим. Съгласна ли си?
„Правя го заради Зед" - помислих си и тръгнах след Шон към заседателната зала.
Даниъл Кели чакаше начело на масата като в онзи ден преди седмици.
- А, Скай, радвам се да те видя отново. - Той стана и махна с ръка, затваряйки вратата с телекинетичните си способности.
Ключалката изщрака.
Какво? Даниъл Кели не си правеше труда да скрие факта, че е савант.
- Срещали ли сме преди? - попитах, надявайки се, че гласът ми прозвуча искрено озадачено.
- Можеш да зарежеш преструвките. Знам, че са те изпратили ФБР с напразната надежда, че ще се разобличим. Това обаче няма да стане.
Тогава защо той говореше така? Наведох глава.
- Забрави за микрофона. Мария го смущава. ФБР ще чуват само статичен шум. Шон, къде са обноските ти? Покани гостенката да седне.
Шон ме хвана за раменете и ме бутна да седна на стол до прозореца.
- Какви сигнали получаваш от нея? - Даниъл Кели забарабани с пръсти върху скръстените си ръце.
- Самодоволната увереност изчезна. - Шон си пое дълбоко дъх. - Страх - прекрасен страх.
- Вземи си колкото искаш - отвърна баща му. - Тя ни струва достатъчно с онова изпълнение в казиното.
Потреперих, когато Шон се наведе над врата ми и потърка лице в моето. Имах чувството, че съм автомобилна гума, която се спуква и въздухът излиза от нея. Заедно с въздуха ме напуснаха и тренировките ми с Виктор. Забравих какво трябваше да направя. Страхът ми се засили и започнах да треперя неудържимо. Най-лошото беше, че вече не чувствах Зед с мен. На повърхността изплуваха всички най-страшни периоди в живота ми - кавгата на родителите ми, побоите на Фил, изоставянето, стрелбата в гората, складът.
- Чудесно - измърмори Шон. - Тя е като отлежало вино - опияняващо и силно.
Даниъл Кели реши, че му е угодил достатъчно.
- Престани, Шон. Искам я в съзнание.
Шон допря изпотените си устни до челюстта ми и се изправи. Чувствах се лепкава и безсилна. Енергията ми беше изсмукана заедно с чувствата. Увих ръце около себе си.
„Мисли - заповядах на разпокъсаното си съзнание. - Можеш да направиш нещо. Уиндзорският замък."
Ала щитовете ми бяха като къщичка от карти и се срутиха при първото сътресение.
- Ако съм прав, ФБР ще се опитат да влязат на този етаж, затова нямаме много време. За жалост, Скай, съмнително здравата ти психика ще откаже и ти ще започнеш да буйстваш. Ще вземеш този пистолет - той посочи пистолета на масата - и ще се втурнеш в казиното, стреляйки по невинни гости. Агентите на ФБР ще трябва да те застрелят, за да те спрат, жертвайки пионката си. Много поетично, нали?
- Няма да го направя.
- Ще го направиш. Разбира се, те ще заподозрат истината, но няма да има доказателства, пък и ти ще си мъртва.
- Не.
- Каква трагедия за семейство Бенедикт. - Той седна на ръба на масата и погледна часовника си. - Виж, Скай, реших, че да ги представя така, сякаш са спомогнали за смъртта на невинни хора, ще бъде най-доброто отмъщение. Те ще трябва да живеят с тази мисъл. Това ще ги осакати и направи негодни завинаги и ФБР вече няма да посмеят отново да ги използват срещу нас.
Трябваше да се овладея. Виктор ми беше казал какво да направя, ако Даниъл Кели отново започне да промива мозъка ми. Трябваше да го направя правилно, защото този път не само моят живот беше изложен на опасност. Не можех да си представя нещо по-ужасяващо от причиняването на смъртта на други хора. Даниъл Кели нямаше да ми стори това. Отказвах да му позволя.
Вкопчих ръце в облегалките на стола и започнах да проецирам силови вълни. Масата се разклати, стъклената кана завибрира до ръба и се строши на пода, на прозореца се образува пукнатина, която плъзна към тавана.
- Престани! - викна Кели и ме зашлеви през лицето. - Мария! Шон, пресушете я!
Мария се втурна в стаята, а Шон пак се наведе над врата ми. Този път го почувствах, преди той да започне да поглъща чувствата ми. Излъчих гневен импулс и поразих съзнанието му като удар в брадичката. Той отскочи назад.
- Какво... - Шон се хвана за главата. От носа му потече кръв. - Малка вещице!
- Мария, направи нещо! - заповяда Даниъл Кели, когато таванът започна да рухва.
Мария насочи длани към мен. Все едно се блъснах в стена след свободно падане по склон. Излетях от стола и паднах на земята. Атаката ми беше спряна.
- Нашата малка савантка се е научила да използва способностите си, а? - Даниъл Кели махна с ръка и изправи стола ми. - Но едва ли сериозно мислиш, че можеш да се справиш с нас, тримата. По очите ти виждам, че не го мислиш. Все още чакаш кавалерията ти да атакува и да те спаси, но лошата новина за теб е, че няма да го направят. Този етаж е заключен и те нямат съдебна заповед. Докато я получат, драмата ще се е
преместила в казиното. - Той хвана главата ми и я стисна. - А сега седни и се отпусни. Няма да продължи дълго.