Джос Стърлинг - Скай

Осемнайста глава

Събудих се едва в средата на утрото. Небето беше светлосиньо през тъмните стъкла и пухкави облачета изпъстряха безупречната му повърхност. Чувствах се вцепенена. Измих си зъбите с предоставените от хотела четка и паста и се облякох. Струваше ми се странно да нося къси панталони посред зима, но климатикът в хотела се грижеше вътре винаги да бъде лято. Стомахът ми къркореше. Прегледах съдържанието на минибара и си взех шоколадова бисквита и кока-кола, а после седнах да чакам. Бях в разгара на криза, но нещата бяха странно спокойни. Окото на бурята.
Не рискувах отново да се свържа със Зед. О'Халоран вероятно беше буден и аз не знаех достатъчно за изграждането на щит, за да опитам. Само се надявах, че Зед е получил съобщението ми да не идва. Трябваше ни план за бягството ми, а не втори заложник.
На вратата се почука. Не очаквах такава вежливост от страна на похитителите. В стаята влезе Гейтър, който носеше поднос.
- Ставай, сладкишче. Добре ли спа?
- Не съвсем.
Той не обърна внимание на отговора ми и остави подноса на масичката до прозореца.
- Закуска. Яж бързо. Шефът иска да те види.
Не бях сигурна дали ще мога да хапна нещо. Реших да не ядосвам Гейтър с отказа си да се подчиня на такава дреболия и повдигнах капака. Не, щеше да ми се догади от яйцата. Отпих от портокаловия сок и изгризах една препечена филия. Гейтър не излезе от стаята. Стоеше до прозореца и се преструваше, че стреля по птиците, които летяха над сградите, показвайки ми опашката си, завързана с кожена лента. Изглеждаше във весело настроение, съвсем не нервен за участник в отвличане. Хрумна ми, че организаторът на похищението сигурно контролира хотела, иначе Гейтър нямаше да е толкова спокоен, че ме държат тук.
- Нахраних се, благодаря - казах и станах. Фактът, че щях да се срещам с шефа, не вещаеше нищо добро за плановете им за мен. Опитах се да измисля сценарий, в който не ме убиват, за да не ги разпозная, но не можах да си представя такъв.
- Добре, да вървим. - Той ме хвана за рамото и мe изведе в коридора. Завихме наляво, минахме покрай асансьора и отидохме в чакалнята. Макар че стъклата бяха матирани, видях хора, седнали около маса в заседателна зала. Гейтър почука веднъж, изчака да светне зелената лампичка и после влезе, като ме влачеше след себе си.
Страхът изостри образите. Помъчих се да възприема колкото мога повече информация в случай, че по някакво чудо бъда освободена. Около масата седяха трима души. Погледът ми беше привлечен от най-възрастния - мъж с боядисана черна коса и тъмен слънчев загар, който натискаше бутоните на блекберито си. Костюмът му беше дизайнерски, въпреки че изборът му на вратовръзка не беше сполучлив - мандариновият ѝ цвят не подхождаше на кожата му. Той седеше начело на масата. От другата му страна бяха по-млад мъж и жена. Фамилната прилика беше силна и аз предположих, че те са му деца или близки роднини.
- Ето я, господин Кели. Ще чакам навън. - Гейтър ме побутна към масата и излезе.
Господин Кели ме гледа мълчаливо известно време, допрял един до друг върховете на пръстите си. Другите очевидно го чакаха да направи първия ход и това ме оставяше безпомощна. Знаех само, че семейство Бенедикт са помогнали за осъждането на двама от фамилията Кели. Съдейки по самоуверената му позиция начело на масата, предположих, че гледам известния Даниъл Кели, главата на бизнес империята Кели, човекът, чието лице се появяваше на деловите страници в пресата по-често от Доналд Тръмп и Ричард Брансън, взети заедно.
- Ела тук. - Кели ми направи знак да се приближа.
Без желание заобиколих масата.
- О'Халоран каза, че си савант.
- Не знам. - Пъхнах ръце в джобовете си, за да прикрия факта, че треперят.
- Савант си. Виждам го. Колко жалко, че си забъркана в тази история. - Той ми отправи усмивка, която не изразяваше абсолютно никакво съжаление, разкривайки невъзможно равни зъби.
Мъжът вдясно от него се размърда.
- Татко, сигурен ли си, че Бенедикт ще се предадат срещу нея?
- Да, ще се опитат. Няма да се сдържат да не се помъчат да предпазят невинно момиче като нея.
По-младият Кели си наля чаша кафе.
- Ами полицията? Сигурно вече са се включили.
- Няма да могат да я проследят до нас. Пък и тя ще им каже точно каквото ѝ наредя. - Господин Кели се облегна назад на стола. - Интересно. В съзнанието ѝ има тъмни петна.
Разтревожена, отстъпих назад. Той някак четеше мислите ми. Зед ми беше казал, че издавам твърде много за другите саванти. Бързо започнах да изграждам защитни стени.
Той лениво забарабани с пръсти по масата.
- Тюркоазени. Момичешки цвят, не мислиш ли?
- Но не са много силни - отбеляза младата жена, която имаше мазния вид на дива котка, красива, но смъртоносна. - Мога да ги разруша, татко.
- Не, още не я искам сломена.
Светът ми се продъни. Бенедикт мислеха, че е замесен само един савант, и не очакваха, че семейство Кели имат способности като техните. Нещата изведнъж се усложниха много повече.
- Чудиш се какво ще правим с теб, нали, Скай? - Кели протегна ръка към мен. Лицето му се намръщи от неудоволствие. Имаше такъв вид, сякаш страдаше от силно разочарование и искаше и другите да страдат заедно с него.
Предпочитах да докосна змия, затова не извадих ръцете си от джобовете.
- Няма да те убием, ако това си мислиш. Ти не си наш враг. - Той спусна ръката си. - Аз съм бизнесмен, а не убиец.
- Тогава какво ще правите с мен?
Кели стана и оправи сакото си. Приближи се до мен и ме заобиколи, преценявайки ме като художествен критик, на когото показват нова творба. Присъствието му стържеше по нервите ми като дисхармонична музика.
- Ти ще станеш моя много добра приятелка, Скай. Ще кажеш на полицаите, че нито аз, нито семейството ми имаме нещо общо с отвличането ти и че две от момчетата Бенедикт са те похитили за техните отвратителни и зли цели. - Той се усмихна злорадо. - Знаеш колко лесно могат да сгрешат савантите - толкова много сила, толкова тънка връзка със здравия разум. Фактът, че те умират, докато опитват да ти попречат да избягаш, не е трагедия, но спестява на американските данъкоплатци парите да ги държат в затвора до края на живота им.
- Харесва ми - обади се младият мъж. - Мисля, че е по-добре да ги опозорим, отколкото да ги убием.
- Знаех, че ще ти хареса, Шон. Казах ти, че може да разчиташ на мен да измисля подходяща отплата за чичовците ти.
Зяпнах ги.
- Вие сте луди! Никога няма да ме принудите да кажа на полицията такава лъжа дори ако ме заплашвате! И няма да ви позволя да убиете Зед... или братята му! Няма!
Гневът ми се стори смешен на Кели.
- Каква забавна малка чужденка, нали? Съска и плюе като разгневено котенце и е почти толкова заплашителна. - Той се засмя. - Разбира се, че ще кажеш каквото ти заповядам, Скай. Виж, това е моята дарба. Ще помниш онова, което аз искам да помниш. Хората го правят, например надзирателите, които много скоро ще освободят братята ми от затвора, като мислят, че са получили заповед от губернатора. Няма смисъл да се противиш. Аз съм добър в пречупването на волята на другите хора. Забогатял съм от това и ти няма да направиш изключение.
О, Боже, той беше като Виктор. Но наистина ли можеше да ме накара да кажа и да направя нещо толкова нехарактерно за мен? Разбирах, че да накара двама надзиратели да изтълкуват погрешно дълга си, може би е възможно, но нямаше да ме убеди да се съглася с изфабрикуването на цяла сложна лъжа, абсолютно противоречаща на доказателствата. Можех ли да се забравя дотолкова, че да предам Зед, моята сродна душа?
Затръшнах тази мисъл дълбоко зад всичките прегради в съзнанието си. Кели не трябваше да научава какво представлява Зед за мен, защото безмилостно щеше да използва тази слабост, знаейки какво биха направили за другата си половина савантите.
„Абсолютно гениално, Скай - упрекнах се. - Какъв момент само да приемеш Зед за своя сродна душа."
И преди се страхувах, но сега бях направо ужасена.
- Виждам, че започваш да вярваш, че мога да го направя. - Кели пъхна блекберито в джоба си. - Не се тревожи. Няма да страдаш. Ще мислиш, че казваш истината. Разбира се, ще трябва да те държа близо до мен, за да съм сигурен, че ще продължаваш да пееш същата песен година и нещо, докато всички забравят, но ние ще се погрижим за това, нали, Мария?
Младата жена кимна.
- Да, татко. Може да ѝ намерим място като прислужница в някой хотел, когато тя напусне гимназията и заживее в Лас Вегас. Спомените за Рикънридж ще бъдат твърде болезнени, за да се върне там.
- Но родителите ми... - Това беше по-лошо от кошмар.
Кели въздъхна неискрено.
- Те ще имат чувството, че не са успели да те защитят, и аз ще ги убедя, че искат да ти дадат време да се оправиш след травмата. Знаем всичко за тях и за осиновяването ти - и колко крехко е психическото ти състояние. Убеден съм, че те ще бъдат твърде заети с кариерата си, за да се тревожат много, стига да им кажеш, че си щастлива. А ти ще им го кажеш.
Откъде знаеше толкова много Кели?
- Разказваш какъв ще бъде животът ми.
- По-добре е, отколкото да те убия, а това е единствената възможност за избор.
Шон се приближи до баща си. Беше една глава по-висок от него, но много по-дебел, и шкембето му се изливаше над тънкия кожен колан, който придържаше широките му панталони. Имаше мустак ала Зоро, който изглеждаше смешно на човек само няколко години по-голям от мен, сякаш някой му го беше нарисувал на шега, докато е спял, а той още не е забелязал.
- Ти каза, че в нея има тъмнина?
Кели се намръщи.
- Не я ли усещаш?
Шон хвана ръката ми, доближи я до носа си и помириса дланта, като затвори очи, сякаш се опитваше да долови лек парфюм. Помъчих се да я дръпна, но той я стисна още по-силно.
- Да, сега я усещам. Чудесни пластове на болка и изоставяне.
Почувствах, че паниката ми се засилва, докато Шон ме докосва. Спокойствието, което се борех да запазя, се разкъса като хартия на разопакован подарък.
- Защо не ми я дадеш? Ще ми достави удоволствие да източа чувствата ѝ. Усещам, че тя ще ми гарантира часове на забавление.
Даниъл Кели се усмихна отстъпчиво на сина си.
- Толкова ли е силна емоционалната ѝ енергия?
Шон кимна.
- Не бях чувствал такова нещо.
- Тогава може да я имаш, след като тя изпълни целта си със семейство Бенедикт. Само гледай да е добре, за да убеди семейството си, че е тук по собствена воля.
- Ще се погрижа за това. - Шон Кели целуна дланта ми и пусна ръката ми. Потреперих от погнуса и я избърсах в късите си панталони. - Хмм. - Той облиза устни. - Ти и аз ще се опознаем много добре, сладка моя.
- Какъв си ти? - Увих ръце около тялото си и отстъпих към прозореца. Исках да изкрещя в лицето му, но това само щеше да им покаже колко съм уплашена.
Мария Кели нетърпеливо завъртя очи.
- Брат ми е рудокопач на чувства и се забавлява, като извлича емоции от мозъците на другите хора. Трябва ми нова прислужница, татко. Не е честно. Не е добро за бизнеса. Тя няма да ни е от полза, ако Шон я обсеби, и ти го знаеш. Последната издържа само един месец, преди да се наложи да се отървем от нея. - Гласът ѝ се извиси в хленч.
- Ще ти се реванширам, скъпа. - Даниъл Кели наложи авторитета си върху ситуацията, като рязко замахна с ръка. - А сега, достатъчно по този въпрос. Трябва да започна да обработвам гостенката ни. Полицията вече я търси и източникът ни съобщи, че семейство Бенедикт са напуснали базата си. Време е властите да се насочат към тях. Хайде, Скай. Искам да запомниш нещо. - Даниъл Кели се огледа за мен, но аз вече бягах. Нямаше да се предам покорно на мисловната му манипулация.
- Шон! - изрева той.
Бях по-бърза от дебелата мазна поничка. Минах през няколко врати и хукнах към асансьорите, надявайки се да намеря някой да чака на етажа или поне стълбището. Бях забравила обаче кой е навън. Стигнах само до коридора, когато Гейтър ме сграбчи. Хвана ме и ме повали на земята, изкарвайки въздуха от белите ми дробове. Главата ми се удари в плочките, но аз продължих да ритам и да хапя. Той ме задържа на една ръка разстояние от себе си и ме разтърси.
- Престани, сладкишче. Ако правиш каквото казва шефът, няма да пострадаш.
От главата ми закапа кръв. Зрението ми се замъгляваше.
- Доведи я тук - заповяда Кели.
Гейтър ме завлече в заседателната зала.
- Не се ядосвайте много, господин Кели - помоли го той. - Момичето се уплаши, нищо повече.
- Напротив, изобщо не съм ядосан. Тя е играчка в ръцете ни. - Кели погледна лъскавия си часовник „Картие". - Когато я предадем на властите окървавена, те ще ѝ повярват с още по-голяма готовност. А сега я сложи да седне. Започвам да я обработвам. - Той беше напълно студен и се държеше така, сякаш аз бях само поредната скучна точка от дневния му ред, с която трябва да се занимава.
Опитах се да го одраскам и да се освободя.
- Не, остави ме на мира!
Гейтър ме блъсна на един стол и ме завърза с еластични пластмасови белезници. Дори не можах да избърша кръвта от лицето си и трябваше да я оставя да се стича по брадичката ми и да капе по гърдите ми. Цялата треперех.
- Тя е в шок - с отвращение каза Мария. - Няма да вкараш много в мозъка ѝ, когато е в това вцепенено състояние.
Шон се промъкна зад мен, сложи ръце на раменете ми и вдъхна дълбоко.
- Не е вцепенена. Прекрасно - страх, гняв и ужасяващо очакване - чудесна комбинация.
Мария блъсна ръцете му.
- Недей. Засилваш чувствата ѝ. Не искаме да изпадне в кататония.
- О, не. В нея има твърде много борбеност, за да поеме скоро по този път.
Гейтър неспокойно пристъпи от крак на крак.
- Ще ѝ правите ли онова нещо с ума, господин Кели?
Бизнесменът вдигна глава.
- Не ми се струва правилно - смотолеви Гейтър.
Мария го блъсна настрана.
- Колко си жалък! Знаем, че мразиш способностите ни, но не забравяй кой ти плаща заплатата, Гейтър.
- Трябваше да ми позволите да застрелям двамата Бенедикт - измърмори той.
- Само че не улучи - язвително каза Мария. - Всичко това ми омръзна, татко. Може ли да продължим? Трябва да прегледам описа на спалното бельо.
Даниъл Кели хвана главата ми и я стисна. Почувствах как присъствието му прониква в мен и се опитва да вземе превес. Сливане и придобиване. Издигнах защитните си стени и се представих как трупам тоалетката, леглото и всичко, което мога да докопам, за да му попреча да преодолее щита ми. Не можах да не съзра картини на онова, което той се опитваше да втълпи в съзнанието ми. Кели ми внушаваше как Зед и Хавиер ме подмамват на улицата и ме затварят в багажника на очукана стара кола. Държат ме там, докато се преструват, че ме търсят, и после ме откарват под носа на местната полиция. Затварят ме в изоставен склад, подиграват ми се, че съм повярвала, че Зед ме обича, измъчват ме...
Не! Тряснах вратата пред внушенията му. Никой Бенедикт не беше направил подобно нещо и не би го сторил на никого. Помни истината. Гейтър и О'Халоран. Самолетът. Хотелът. Мисли къде си.
„Бенедикт те мразят. Зед е твърде хубав за теб - готин и красив - и, разбира се, че те лъже. Ти го подозираше. Той те използва. Зед и Хавиер постъпват така с момичетата. Те трябваше да бъдат спрени, полицай. Наложи се да ги застрелям. Използвах техния пистолет."
Не, не, не. Чувствах, че мозъкът ми се огъва под натиска на атаката. Не съм убивала никого.
Образът на пистолета в ръката ми беше ясен и ярък, до изгризаните ми нокти.
Това не съм аз. Зед и Хавиер са живи. Не съм ги застреляла. Отворих очи.
- Ще застреляте Зед и брат му?
Даниъл Кели не можа да скрие шока си, че съм се изплъзнала от контрола му. Големият му пръстен с печат се заби в лицето ми, предизвиквайки сълзи в очите ми.
- Ти може и да не натиснеш спусъка, но ще си мислиш, че си го направила.
Образите отново нахлуха в съзнанието ми, ярки червени, мастилено черни, въртящи се основни цветове. „Тежестта на пистолет на дланта ми. Зед умря от ръката ми. Хавиер също. Аз съм убийца, въпреки че беше при самозащита."
Не.
„Да. Това се случи. Сгреших за тях. Семейство Бенедикт са извратени. Те искат да измъчват онези, които попаднат в ръцете им. Всичките са извратени, много извратени."
Не е вярно. Не е истина.
Изгубих съзнание.