Джос Стърлинг - Скай

Тринайста глава

Виктор, третият най-голям син на семейство Бенедикт, дойде, след като си бяхме легнали. Чух, че Саймън ругае, докато търси халата си. Сали дойде да ме повика.
- Още ли не спиш?
- Не. Какво става?
- ФБР са в кухнята. Искат да говорят с нас.
Виктор беше с колежка. Правата му, дълга черна коса беше завързана на опашка. Беше облечен с елегантен черен костюм със сребриста вратовръзка. Излъчването му беше спокойно, като на баща му, сякаш малко неща можеха да го изненадат. Колежката му ми се видя по-нервна. Тя почукваше с показалката по електронния си бележник. Ястребовото ѝ лице беше мрачно, а късата кестенява коса - пригладена зад ушите.
- Скай. - Виктор ми подаде ръка и ме заведе на стола срещу него. Беше странно, че се държи така, сякаш владее кухнята ни. Сали и Саймън без да роптаят му бяха отстъпили главната роля, и стояха отстрани, докато той водеше шоуто. - Имаш ли нещо против ако запишем разговора? - Виктор посочи блекберито на масата.
Погледнах Саймън, който поклати глава.
- Не, не възразявам.
Виктор натисна копче и каза:
- Записваме. Произшествие седем, седем, осем, наклонена черта, десет. Четвърти разговор. Присъстват агенти Виктор Бенедикт и Аня Ковалски, свидетелката Скай Брайт, непълнолетна, и родителите й, Саймън и Сали Брайт.
Боже, звучеше като съдебен процес.
- Нещо лошо ли съм направила? - попитах, търкайки петно от чай върху масата.
Изражението на Виктор омекна и той поклати глава.
- Не, освен че си излязла с онзи кретен брат ми. Скай, ти си на шестнайсет години, нали? Кога е рождената ти дата?
- Ами...
- Никой не е сигурен кога е рождената ѝ дата - намеси се Сали, - тъй като тя е загубила родителите си, когато е била на шест. Избрахме за рожден ден датата, на която я осиновихме - първи март.
Агентката с вид на ястреб си го записа.
- Добре - каза Виктор и ме погледна замислено. - А сега, Скай, искам да ни разкажеш със свои думи, с колкото повече подробности си спомняш, какво се случи тази вечер в гората.
Докато местех насам-натам на масата няколко зрънца захар, аз разказах преживяното, представяйки си го кадър по кадър, като в един от моите сценарии. Пропуснах само факта, че от известно време Зед и аз използваме телепатия. А, и целувката. Мисля, че не беше необходимо ФБР да знаят за това.
- Зед каза, че ти си осъзнала, че има повече от един стрелец. Как разбра? - обади се госпожица Ковалски, когато стигнах до тази част от историята.
Зачудих се дали да не съчиня нещо, че съм чула шум или съм видяла втори човек, но накрая реших, че е по-добре да се придържам към истината.
- Беше вътрешно чувство - като инстинкт.
- Скай винаги е имала добри инстинкти - добави Сали, смущаващо изгаряща от желание да помогне на властите в разследването. - Спомняш ли си как тя не хареса онзи частен учител, когото наехме за нея, Саймън? Оказа се, че той е блъснал с кола човек и е избягал.
Бях забравила за този случай отпреди няколко години. Господин Багшот ме караше да изпитвам паника и вина в негово присъствие, сякаш чувствата му се изливаха от него и ме заливаха.
- Интересно. - Виктор сключи пръсти. - Значи не си видяла нищо, само си го усетила?
- Да. - Потърках слепоочията си, защото отново ме заболя главата.
Виктор бръкна в джоба си и извади кутийка аспирин.
- Зед ти го изпраща. Каза, че си забравила да глътнеш една таблетка.
Той беше видял това, но не и че ще стрелят по нас, като излезем на разходка? Шестото чувство беше обезпокоително разпокъсано. Изпих един аспирин с глътка вода и довърших разказа си.
- Хванахте ли извършителите? - попита Саймън. Двамата със Сали бяха пребледнели, защото едва сега чуха подробностите на историята и колко близо до нас се прелетели куршумите.
- Не.
- А имате ли представа кои са били?
- Не и този път.
- В опасност ли е Скай?
- Нямаме причина да смятаме така. - Виктор замълча за миг. - Искам да ви кажа нещо поверително. Трябва да го знаете, за да се погрижите за безопасността на Скай, но ще ви помоля да го запазите в тайна.
За един ужасяващ момент се запитах дали той няма да каже на родителите ми онези неща за савантите. Нямаше да му повярват.
- Моето семейство е тук като част от програмата на ФБР за защита на свидетели. Опасяваме се, че информацията за местонахождението ни е изтекла от съучастници на хора, които помогнахме да изпратят в затвора. Целта на нападението сме били ние, а не дъщеря ви, затова смятаме, че тя няма да бъде в опасност, стига да стои далеч от нас.
- О, горките! - Сали седна, клюмна като издишаща надувна кукла. - Само под какво напрежение живеете.
Саймън предугади следващата стъпка.
- След като местоположението ви вече не е тайна, ще се преместите ли?
- Надяваме се, че няма. Ще се помъчим да не бием на очи.
„Ще спра като шампион на Колорадо за юноши и ще се оттегля непобеден" - беше казал Хавиер. Не искаше да става известен в други щати. А Зед избягваше да блесне на бейзболното игрище, за да не привлича внимание.
- Но още е рано да се каже. И е трудно да се премести цялото семейство. Предпочитаме първо да се справим със заплахата, да я ликвидираме и после да видим какво е положението ни.
Описах кръг с върха на пръста си.
- И щом от ФБР изтича информация, трябва да запушите дупката, преди да продължите по-нататък, или проблемът ще продължи да ви преследва.
Погледът на Виктор стана пронизителен.
- Умно момиче.
- Права съм, нали?
- Да. Можем да те защитаваме по-добре на място, което познаваме, докато се уверим, че е безопасно.
- Разбирам.
Виктор стана и прибра в джоба си касетофона.
- Много си симпатична, както каза татко. Благодаря ви, че ни отделихте време, Скай, госпожо и господине Брайт.
- Няма проблем, агент Бенедикт - отвърна Саймън и ги изпрати до външната врата.
Сали седна до мен край масата. Саймън се настани от другата ми страна и хвана ръката ми.
- Е - рече той.
- Да. - Облегнах глава на рамото му, забравила за кавгата ни.
- Съжалявам, Скай, но не можем да ти позволим да се виждаш с онова момче извън училище, нито пък с някой друг от семейството му, докато не бъде решен случаят.
- Не е честно.
- Не е, миличка. Съжалявам.