Джос Стърлинг - Скай

Двайсет и четвърта глава

Жената агент на ФБР, с която се бях запознала преди месеци, ме посрещна в тоалетните на летище „Маккарън" в Лас Вегас, за да ми сложи микрофон.
- Здравей, Скай. Аз съм Аня Ковалски. Помниш ли ме? - попита тя и извади устройството.
- Да, разбира се.
Ковалски ми се усмихна в огледалото. Лъскавата ѝ кестенява коса блестеше на светлината на лампите.
- Признателни сме ти за онова, което правиш за нас.
- Може ли да побързате, моля ви? Сали може да дойде да ме търси всеки момент.
Тя се усмихна на разтревоженото ми отражение.
- Едва ли. Местен репортер я интервюира за мнението ѝ за стандартите на летището. Няма да я пусне скоро.
- И той е?
- Един от нашите хора. - Ковалски закрепи мъничък микрофон в ластика на сутиена ми. - Това трябва да свърши работа. Не го покривай твърде много и внимавай да не го удариш с нещо, например с чанта, защото онзи, който слуша, ще получи силно главоболие.
- Добре. Това ли е всичко? Няма ли батерия или жичка?
- Не. Вътре има малка зареждачка и ще работи двайсет и четири часа. Няма жички, които да го издават.
- Но излъчва сигнал, нали?
- Да. Ние ще чуваме, каквото чуваш и ти.
- Може ли някой да разбере, че го нося?
- Само на теория. И могат да подслушват само ако знаят честотите на ФБР. Не сме имали проблем досега.
- Ами ако Даниъл Кели вече има информация от някой от вас?
Тя направи гримаса.
- Тогава ще се отприщи хаос. Но ние ще измъкнем теб и родителите ти, не се тревожи.
Сали се перчеше, когато се върнах при нея.
- Онзи млад мъж наистина се интересуваше от мнението ми - похвали се тя. - Напълно се съгласи с мен, че летището е безлично и се нуждае от предизвикателни произведения на изкуството, може би крава или череп с диаманти на Деймиън Хърст. Все пак това е Лас Вегас.
- Като ще е гарга, да е рошава. Защо не леглото на Трейси Емин? - измърмори Саймън, който нямаше добро мнение за художествените инсталации. - Повечето хора, които се мотаят из летищата, имат такъв вид, сякаш се нуждаят от сън.
- Трябваше да се сетя за това. - Сали ми намигна.
- Мисля, че някой от разтеклите се часовникови циферблати на Салвадор Дали ще бъде по-подходящ - предположих. - Времето изглежда разтегливо за международните пътници.
Родителите ми спряха и изумено се втренчиха в мен.
- Какво? - попитах смутено.
- Ти разбираш от изкуство! - ахна Сали.
- Да. И какво от това?
Саймън се засмя от удоволствие.
- Минаха толкова години и аз си мислех, че не възприемаш нищо от нас! - Той ме млясна по бузата.
- Но няма да плискам боя върху нищо неподозиращи платна - измънках, доволна, че съм им дала повод да бъдат щастливи. Чувствах се достатъчно зле, че ги вкарвах в този капан.
- Не бихме и очаквали. Всъщност мисля да ти забраня да се опитваш. Представяте ли си да имаме още един шантав художник в семейството?
Саймън хвана за ръцете мен и Сали и ни поведе към чакащата пред летището кола.
Вмъкнах се на задната седалка и реалността на случващото се завърна. Не беше същият автомобил, с който ме закараха в склада, а совалка между хотела и летището, но пак почувствах ледени тръпки по гърба.
„Зед?"
„Всичко е наред, Скай. Виктор и аз сме две коли след вас. Ще изостанем и ще предадем преследването на друг агент, но няма да те изпуснем."
„Може ли да разговаряме така?"
„Докато стигнеш до хотела. Предполагаме, че Мария Кели е оцелелият експерт по щитовете, затова не трябва да рискуваме."
„Кажи ми пак, колко трябва да изтръгна, за да се намесят ФБР?"
„Кели трябва да признаят за участието си в отвличането ти или да направят нещо незаконно сега, например да се опитат да фалшифицират спомените ти, което е по-вероятно. Допълнителен бонус ще бъде, ако видиш или чуеш двамата Кели, избягали от затвора."
„Как да ги накарам да го направят?" Сега ми се струваше много по-трудно да изпълня стратегията, за която бях мислила само в абстрактно отношение.
„Уредили са нещата, за да те доведат тук, затова сигурно имат план. Играй по свирката им, докъдето можеш. Предполагаме, че ще се опитат да те разделят от Сали и Саймън."
„Да им позволя ли?"
Почувствах, че на Зед му е неудобно да отговори.
„Така родителите ти ще бъдат в по-голяма безопасност."
„Не се тревожи за мен."
„Не мога да не се тревожа."
Завихме към входа на казино хотела „Гадателката".
- Да, точно така беше името! - рече Сали и изщрака с пръсти. - Знаех си, че има нещо общо с панаирите. - Тя оправи копринения шал „Матис" върху сакото на костюма си от тънка вълна. - Добре ли изглеждам, Скай?
- Много професионално. - Съжалих, че Сали прахосва усилията си заради престъпници.
На Саймън винаги му личеше, че е художник, каквото и да облечеше. Днес беше с любимото си черно джинсово яке и джинси - неговият вариант на костюм.
- Какво изумително място! - удиви се той, докато вървяхме във фоайето покрай редици игрални автомати и сервитьорки с оскъдни цигански костюми. Беше същински лабиринт. В някои магазини продаваха евтини боклуци, а в други - дизайнерски стоки. - Такава абсолютна липса на вкус, че само по себе си е произведение на изкуството.
Вдясно от нас прозвуча клаксон и от автомата започнаха да се сипят монети в скута на изпаднал в екстаз мъж с лъскав син анцуг. За миг настъпи тишина, когато другите комарджии погледнаха късметлията, а после всички възобновиха заниманията си.
- Бих искала да нарисувам лицата им - замислено каза Сали, оглеждайки жена с отчаяно изражение, седнала на високо столче пред автомат с плодове. - Надеждата и безнадеждността са осезаеми. Липсата на естествена светлина внушава чувство за свят на престъпност и порок, досущ страна на изгубени души.
Свят на престъпност и порок? Представих си, че съм в ад с управляващи демони, семейство Кели.
Пиколото ни заведе до асансьорите.
- Госпожа Тоскана ще ви приеме в кабинета си - обясни той. - Западната кула, третия етаж.
Кабинката с огледала ни закара до нивото на мецанина. На главния етаж на казиното имаше тераса и най-различни игри, от рулетка до покер. Тъй като беше средата на следобеда, повечето хора бяха облечени неофициално и атмосферата беше спокойна. Очаквах елегантност в стил Джеймс Бонд, а видях плажни забавления. Сукното блестеше в наситеното зелено на съмнително обещание, а пластмасовите чипове, които всъщност представляваха милиони долари, засилваха илюзията, че всичко е само безобидно развлечение. Водачът ни заведе до двойни врати с месингова табелка с надпис „Генерален директор". Щом влязохме вътре, крещящият блясък на хотелското обзавеждане се замени с тишина и изисканост - елегантна маса с формата на буквата „Г" за посетители, свежи цветя върху ниска стъклена масичка и спретнато облечена секретарка, която ни посрещна и ни покани в кабинета на шефката си.
Първото, което забелязах, беше редицата екрани, които показваха какво става във всички части на хотела. Имаше кадри в едър план на масата за карти, както и по-общи картини на публичните зони. И после видях Мария Кели, която стоеше до прозореца и гледаше към атриума на хотела, протегнала едната си ръка. Настръхнах. Тя беше отрова и аз не я исках близо до родителите си.
- Саймън, Сали, за мен е удоволствие да се запозная с вас след разговорите ни по телефона. А това сигурно е Скай?
Усмивката ѝ беше дружелюбна, но чувствата ѝ разказваха друга история, проблясвайки между студеното синьо на пресметливостта и червения оттенък на насилието. Надявах се, че лицето ми няма да издаде отвращението ми, че я виждам отново. Трябваше да се преструвам, че не помня нищо.
- Да - отвърна Саймън. - Благодаря, че ни поканихте.
Мария Кели ни направи знак да седнем на трите стола срещу бюрото ѝ.
- Надявам се, че този уикенд ще ви даде възможност да разберете хотелите ни, клиентите ни и художествените им вкусове. Стаите ни варират от скромни до уникални и предпочитанията на гостите ни са също толкова разнообразни.
Работата, която тя предлагаше на родителите ми, беше измама. Видях това в жълтата светлина, която засия около нея. Доставяше ѝ удоволствие да разказва измислената си история, същинска котка, която си играе с мишка.
- Съставила съм пълна програма за вас и помощниците ми ще улеснят престоя ви. Това обаче несъмнено звучи много скучно за дъщеря ви.
- Скай ще бъде доволна да бъде с нас - отговори Сали. - Тя не е придирчива.
- Не, не, няма да е необходимо. Може би ще предпочете да открие какво има да предложи Лас Вегас на младите хора.
Саймън се размърда неспокойно на стола.
- Много сте любезна, госпожо Тоскана, но знаете какво преживя напоследък Скай. Не искаме да я оставаме сама на непознато място.
- Естествено, напълно съм съгласна с вас. Затова помолих малкия си брат да се грижи за нея. Сигурна съм, че тя ще се забавлява. Може да отидат на следобедно представление. „Цирк Солей" е изумителен. Не може да го пропусне.
Идеята за забавление на Шон Кели беше да източи чувствата ми и да обърка съзнанието ми. Значи такъв беше планът - да ме дадат на Морския лъв, докато занимават родителите ми в хотела. Надявах се, че Виктор и Зед са чули това и ще се намесят, преди играта да загрубее.
- Искаш ли, миличка? - попита Саймън.
- Да, добре - отвърнах, без да събера сили да благодаря на Мария.
- Чудесно. - Бръчиците около очите на Сали се свиха в усмивка на облекчение. - Тогава ще се видим на вечеря, миличка.
- Запазила съм моята частна трапезария за вас. Ще се запознаете и с другите членове на старшия персонал. - Мария се усмихна, показвайки скъпи зъби. - Но Скай може би ще предпочете да хапне хамбургер с Шон. Той я чака навън. Трябва да обсъдя някои делови въпроси с родителите ти, Скай. Надявам се, че не възразяваш.
- Добре. - Тя беше истинско чудовище. Изпращаше ме при гадняра отвън, като се преструваше, че ми прави услуга. - Ще се видим по-късно.
- Да свирим по слух - щастливо каза Саймън. - Върни се, когато се наситиш, обич моя.
Станах с нежелание. Единствената компенсираща част от плана беше фактът, че родителите ми щяха да бъдат далеч от опасността. Проверих новия си телефон в джоба на джинсите си. Виктор ми го беше дал сутринта. Каза, че е програмирал неговия телефон и някои други номера за спешни случаи.
- Дръж телефона си включен, Саймън. Ще ти се обадя, след като разгледам забележителностите.
- Не бързай, ако се забавляваш. - Сали се усмихна заговорнически на Мария.
Това беше малко вероятно - освен ако не видех как слагат белезници на домакините ни.