Джос Стърлинг - Скай

Двайсет и първа глава

Слязох в кухнята, облечена в дрехи, твърде големи за мен, джинси и риза с навити ръкави и чифт вълнени чорапи на Зед вместо домашни пантофи. Свиквах родителите ми да ме гледат с онова стъписано, обезнадеждено изражение, по което познавах, че съм ги разочаровала, но се страхуват да ми кажат, за да не припадна.
- Здравей, обич моя, готова ли си да се върнеш у дома? - малко нетърпеливо попита Саймън, подрънквайки с ключовете на колата на дланта си.
Зед дойде при мен, мълчаливо вдъхвайки ми смелост с присъствието си.
- Бих желала да остана още малко, моля. Мисля, че те могат да ми помогнат. - Посегнах към ръката на Зед зад гърба ми.
Сали докосна гърлото си.
- Колко време?
Повдигнах рамене. Неприятно ми беше, че им причинявам болка.
- Докато разбера дали това ще има ефект.
Карла затвори очи за миг, напрягайки мислите си към бъдещето, а после се усмихна и ме погледна.
- Искрено вярвам, че можем да ти помогнем, Скай. Моля те, довери ни се. Домът ви не е далеч. Можете да дойдете за няколко минути, ако се тревожите за нея.
- Сигурна ли си, миличка? - попита Саймън.
- Сигурна съм.
Сали все още не се беше примирила с раздялата.
- Но какво могат да направят те за теб, а ние не можем?
- Не знам. Струва ми се, че така е правилно.
Тя ме прегърна.
- Добре, ще опитаме. Твоето момче ще се грижи за теб.
- Да.
Сали кимна.
- Да, виждам. Ако не стане, не се безпокой. Ще опитаме нещо друго и ще продължаваме, докато решим проблема.
- Благодаря.
Родителите ми с нежелание се отправиха към дома ни, оставяйки ме с деветимата Бенедикт в кухнята им.
- Родителите ти ми харесват - тихо каза Зед и сложи ръка на раменете ми. - Борят се за теб, нали?
- Да. Късметлийка съм, че ги имам. - Съзнавах, че имаме публика. Все още не ме бяха представили на Уриел, слабото, смугло момче, което стоеше до Уил. Двамата ме гледаха така, сякаш бях някакво екзотично същество. Сродната душа на Зед. Уриел беше най-малко физически внушителният в семейството и най-много се страхувах от него, защото можеше да чете миналото.
Карла плесна с ръце.
- И така, малки мои...
Малки? Тя беше най-дребната в семейството.
- Закуска! Трейс и Уриел - чинии. Хавиер - ножове и вилици. Айвс и Виктор, вие направете палачинки. Уил, ти донеси кленовия сироп.
- Ами Зед? - недоволно измърмори Айвс, изваждайки дълбока купа.
Карла ни се усмихна.
- Той е зает, успокоява момичето си и точно това трябва да прави. Седнете, вие, двамата.
Зед ме сложи на коленете си и аз се настаних да се забавлявам на представлението. Най-опасните момчета в Рикънридж бяха съвсем различни у дома. Въпреки че бяха големи мъже, Трейс и Виктор не смеха да отговарят на майка си и изпълняваха задачите си заедно с всички други. Те не криеха способностите си пред мен и аз скоро свикнах да ги виждам да извикват неща, които им трябват, да долитат в ръцете им. Беше невероятно интересно. Осъзнах, че разбирам как го правят. Силата ми се появи като бяла светлина, съвсем слаба, като нишка. Трябваше да се съсредоточа, иначе щях да я изпусна. Зачудих се дали и аз мога да правя същото. Наблюдавах как Трейс повдигна едно яйце от кутията и после, предавайки се на импулсивния си подтик, си представих как го улавям като с ласо със способността си. За моя изненада яйцето се изплъзна от контрола му, промени посоката си и полетя към нас. Зед ме накара да се наведа точно навреме. Яйцето се разби в стената зад нас и потече към пода.
- Кой го направи? - ядосано извика Карла. - Хавиер? Няма да ти позволя да замерваш с яйца гостенката ни!
Хавиер се обиди.
- Не бях аз. Защо винаги мислиш, че аз съм виновен?
- Защото обикновено си ти - сухо каза Уил, бутна Хавиер в гърба и го накара да изпусне приборите на масата.
- Кой го направи? - повтори Карла, твърдо решена да получи отговор.
- Който и да е, ще излеем останалите яйца във врата му - изръмжа Зед и покровителствено уви ръка около кръста ми.
- Кой? - отново попита Карла, разкривайки, че не се нуждае от висок ръст, за да изглежда заплашителна.
- Аз бях - признах.
Челюстта на Зед увисна. Открих, че изумлението е оцветено в блестящо сребристо.
- Гледах ви как правите тези неща и се запитах дали и аз мога. Улових с ласо яйцето.
Уил избухна в смях и накара приборите да танцуват на място с едно похване на ръката. Ножовете и вилиците се поклониха и после се наредиха спретнато.
Сол седна до масата.
- Видяхте ли? Какво означава това?
Почувствах, че страните ми поруменяват. Искаше ми се да намеря копче, което изключва склонността ми да се изчервявам.
- Ами... местенето на предмети... е като бяла линия. Предполагам, че чувствам енергия.
- Тя вижда и чувствата, татко - добави Зед. - Може да каже дали лъжеш.
- Много полезно. - Виктор ме погледна с пресметливост, която не ми хареса. Той беше на много ниско емоционално ниво в сравнение с другите или може би беше по-добър в изграждането на щитове.
Извърнах очи от него.
- Лечението е синьо. Когато се потопи в бъдещето, госпожа Бенедикт леко избледня. Не съм сигурна за останалите, но мисля, че всяка дарба има свои характерни особености.
„Ами телепатията?" - попита Сол.
Трепнах. Все още не ми харесваше усещането, че някой друг е в главата ми.
- Не я виждам... поне не знам какво да търся.
- Телепатията изисква най-малко енергия от всички дарби, когато се прави близо до човека, с когото общуваш. Сигналите може да са твърде слаби, за да ги доловиш.
Потърках слепоочията си, когато си спомних за болката, докато разговарях със Зед от голямо разстояние. Къде бях, когато го правех? В склада ли?
Зед ме придърпа към себе си.
- Не мисли за това в момента, Скай. Виждам, че ти причинява болка.
- Защо не мога да си спомня?
- Точно това смятаме да разберем - решително заяви Сол. - Но след закуска...
- Ами училището? - Знаех, че Зед и Айвс вече би трябвало да са тръгнали.
- Семейно съвещание. Ще пропуснем часовете - ухили се Айвс и сложи пред мен първата палачинка. Ученолюбивият му образ някак се разми, когато видях колко се радва, че няма да ходи на училище.
- Като онзи ден през септември ли? - обърнах се към Зед. - Ти не дойде един петък.
- А, да. Помагахме на Трейс да открие хората, които застреляха семейство в онази сделка с наркотици.
Спомних си колко изтощен беше той в онази събота, когато се срещнахме в изоставения град на хълма.
- И тези семейни съвещания... Събирате се да видите какво ще стане?
- Да, но постигаме резултати - отвърна Трейс и седна с чинията си. - Хванахме копелето... - Той погледна майка си, която се намръщи. - Негодника. Ще го съдят в началото на годината.
- Не трябва да се тревожиш за нас, Скай - добави Зед, който знаеше какво мисля, въпреки че не притежаваше моята дарба да тълкувам чувствата. - С това се занимаваме.
- Семейният бизнес - съгласи се Хавиер и поръси с кленов сироп палачинката си. - Мрежата на савантите работи както трябва.
- И ние се гордеем с нея - заключи Виктор и почука с пръст по празното място пред себе си. - Къде е моята?
Във въздуха към него се понесе чиния с прясно изпържена палачинка. Зед закри с ръка очите ми.
- Без ласо.
Засмях се.
- Обещавам да не правя повече експерименти с храна.