Джос Стърлинг - Скай

Петнайста глава

Полицай Хюсеин не ни разреши да разговаряме помежду си, докато не изслуша версиите ни за случилото се. Не смеех да рискувам телепатия, въпреки че изкушението беше огромно. Саймън обаче излъчваше толкова много гневни чувства, че се съмнявах дали през буреносния облак ще проникне някакво съобщение.
- Когато се върнем вкъщи, ще те питам какво правеше с него - кипеше от гняв той, докато въртеше волана, карайки ме в участъка.
Не очаквах това с нетърпение.
- Но определено ще имаш неприятности, Скай. Ти наруши доверието между нас. Помолихме те да стоиш настрана от него заради собствената ти безопасност.
Саймън беше прав. Разбира се, че беше прав. Но аз не бях планирала нищо. Просто се увлякох от момента. Мислехме, че сме взели достатъчно предпазни мерки за една обикновена среща в кафене.
- И не очаквах, че ще прекарам вечерта си, като те карам в градския арест!
Увих ръце около коленете си. Главата ми бръмчеше.
- Опитваме се да си създадем добро име в Рикънридж, Скай, но твоите лудории не ни помагат. Господин Роденхайм може да ни изгони, ако се отразяваме лошо на Центъра му.
Сведох глава на коленете си. Бях лоша.
Саймън ме погледна, разтревожен от мълчанието. Явно разбра, че нещо не е наред.
- По дяволите, миличка, не прави това. - Той спря колата и ме погали по главата. - Страхувам се за теб.
- Съжалявам.
- Караш ме да се чувствам като чудовище. Ядосан съм, но по-скоро на онези глупави момчета, отколкото на теб. Знам, че нямаш нищо общо с това. Моля те.
Погледнах го. Той сигурно видя сълзите в очите ми.
- Исках само да бъда с него.
- Знам, обич моя.
- Лошо ли е това?
- Не, ако нещата бяха нормални.
- Отидохме в едно кафене. Бяхме с маските, докато вървяхме по улицата.
Саймън въздъхна.
- Ех, какво ли е отново да си на шестнайсет! Едно кафе и се превръщаш в проблем на полицията.
- Зед е изнервен заради случката в гората. Момчето с брадвата беше много убедително, пък и аз не се сдържах и изпищях. Зед си помисли, че съм в опасност.
- Да, реагирал е прекалено емоционално. Сега разбирам и грешката е моя. Хайде да отидем да видим какво можем да направим за него.

* * *
Зед седеше в чакалнята, но дежурният полицай ме въведе вътре, без да ни позволява да разговаряме. Влязох в кабинета на полицай Хюсеин, когато близнаците Гордано излязоха с майка си. Искаше ми се да бях имала време да се преоблека.
- Тя не е виновна - измърмори по-едрият близнак.
- Вижда ми се боклук - рече госпожа Гордано, вирнала нос нагоре.
- Скай, седни. - Полицай Хюсеин бутна шише с вода към мен. - Мисля, че нещата ми се изясниха, но все пак, нека чуя и твоята история.
Разказах му накратко какво се случи, след като излязохме от кафенето.
- Не разбирам нещо. - Ченгето уморено се почеса по гърдите. Вечерта беше дълга, а още беше едва полунощ. - Защо Зед не го е видял като шега? Той е едър и силен, а е нападнал момче една глава по-ниско от него. Нещо не се връзва.
- Зед Бенедикт се е грижел за нея, полицай - обади се Саймън и ме изненада, че защитава Зед. - Той може и да е една глава по-висок от онзи младеж, но Скай е по-дребна и от двамата. Видял е момче, което я напада с нож. Понякога не разсъждаваш трезво, когато си уплашен за някого.
- Ранен ли е някой? - попитах.
Полицай Хюсеин почука с пръст по тефтерчето си.
- Нищо сериозно. Бен Гордано има няколко разклатени зъба, но стоматологът ще ги оправи. Но няма да му струва евтино.
- Може би Зед ще плати половината сметка - предложи Саймън. - Това наказание ми се струва справедливо.
Полицай Хюсеин стана.
- Да, мисля, че е правилно. Никой не трябва да се измъква безнаказано.
Той отново ни заведе в чакалнята, където междувременно се беше събрало семейството на Зед - родителите му, Хавиер, Айвс и Виктор - и му четяха конско, че се е измъкнал тайно и се е сбил на улицата. Той изглеждаше по-скоро разстроен, отколкото разкаян, и пак си беше намусеният Върколак от първите дни на запознанството ни.
Полицай Хюсеин плесна с ръце, за да привлече вниманието им.
- И така, нека придвижим нещата. Искам да поговоря със Зед и после всички може да си тръгвате. - Той заведе Зед в стаята в дъното и ме остави със семейство Бенедикт.
- Мамо, татко, това е господин Брайт, бащата на Скай - представи ни Виктор.
Родителите ни си размениха сковани кимания. Мисля, че Сол вече не ме намираше за симпатична. Те имаха такъв вид, сякаш аз оставях горчив привкус в устата им. Само Хавиер и Айвс ми се усмихнаха дружелюбно.
- Костюмът ти ми харесва - прошепна Хавиер. - Да не би с баща ти да въвеждате нова мода?
Айвс се почеса по брадичката.
- Интересно. Знаеш ли, че всяка кост е анатомично правилна? Онзи, който го е направил, има познания по медицина.
Едва тогава забелязах, че и Саймън не се е преоблякъл. Беше си наметнал палто, но отдолу надничаха непогрешими доказателства, че той също е с костюм с блестящи кости.
Изпъшках.
- Убий ме и ме погреби.
- Мисля, че идеята за скелета е, че някой вече го е направил - подразни ме Хавиер.
- Слухът ще се разчуе, да знаеш. - Очите на Айвс блестяха зад очилата.
- Каква утешителна мисъл.
Хавиер потри ръце.
- Да, всички ще говорят как са оковали в белезници Зед и са го натъпкали в патрулката.
- Не му сложиха белезници.
- Но е бил натъпкан в полицейската кола. Освен това с белезници историята е по-хубава. И двамата ще станете прословути. Мисля, че Зед ще хареса новия нюанс на славата си. - Той подръпна разплетения край на плитката ми. - Не се тревожи, Скай, пак ще ти говоря.
- Благодаря. Ти си герой.
Отделянето ни от семейство Бенедикт ми напомни за размяна на вражески пленници в стар военен филм. Държаха мен и Зед разделени, а после ни заведоха до колите. Лицето му беше пепелявобледо.
„Имам чувството, че са ми нанесли удар в гърба. - Той рискува и ми изпрати мисълта, въпреки че можеше да ни чуят. - Не мога да си тръгна, без да ти се извиня. Отново."
„Какво стана?"
„Откачих, превъртях - благодарение на свръхестествената ми дарба. Видях какво ще се случи преди няколко месеца. Видях, че те нападат с нож. Не осъзнах, че е фалшив."
„Но това е хубаво, нали? Заплахата не беше реална."
„Да, но ти подмени въображаемата ми заплаха с реалната заплаха за убийци. Честито и добре дошла в прекрасния свят на семейство Бенедикт. По-добре да млъкна. Татко ме гледа странно."
„Зед?"
„Да?"
„Пази се."
„Ти също. Обичам те."
Той преустанови разговора.
- Скай, добре ли си? - попита Саймън и превъртя ключа на стартера. - Изглеждаш пребледняла.
Зед беше казал, че ме обича. Дали това беше само лековато подхвърлена забележка, или говореше сериозно?
- Добре съм. Само се нуждая от сън.
Саймън се прозя.
- Първо трябва да докладваш на шефката.
Зед ме обичаше - може би. Не бях сигурна дали искам да му вярвам. Последното, което исках, беше да се влюбя, защото дълбоко в душата си помнех - любовта наранява.