Джос Стърлинг - Скай

Седма глава

Вечерта и през по-голямата част от нощта размишлявах върху предупреждението на Тина и го преобразувах в съзнанието си, за да нагодя новата ѝ роля във въображаемия си комикс: „Зед е силен, но таи много гняв". Добър съвет, Оби Тина. Зед беше прекалено голям залък за мен. Остави Върколака да дъвче омразата си. Гледах да не го приемам много сериозно, но част от мен инстинктивно бягаше от такива силни чувства, защото знаеше, че нараняват. Изпитвах неловкото усещане, че някога съм живяла твърде близо до човек, който е избухвал в гневни изблици - някой от времето, преди да ме намерят. Знаех, че грубите думи се превръщат в юмруци и синини. Освен това бях вбесена на себе си. Сигурно бях пълна идиотка, че си въобразявам, че чувам гласа на Зед, когато съм в опасност. Трябваше да се стегна и да забравя цялата история с това момче.
Докато прекосявах училищния паркинг сутринта заедно с Тина, добрите ми намерения все още бяха непокътнати, и не видях погледа, който ми отправи Зед. Той беше с другите момчета, които стояха до мотоциклетите си, и скръстили ръце, оглеждаха тълпите, които влизаха в сградата. Когато ме видя, че идвам, Зед се втренчи изпитателно в мен, а после сякаш реши, че аз не струвам и отмести очи.
- Не му обръщай внимание - прошепна Тина, която видя размяната на погледи.
Как бих могла? Искаше ми се да отида и да го зашлевя през лицето, но, честно казано, нямах смелостта да направя такава сцена. Бях сигурна, че гневът ми ще се изпари, преди да измина половината разстояние. Но нали си обещах, че ще забравя цялата история?
Хайде, направи го, каза ми гневът. Момиче ли си, или мишка?
Мишка, всеки път.
Всеки път, но не и сега. В Зед Бенедикт имаше нещо, което беше като клечка кибрит за бушоните ми, и аз кипнах до точката на взривяване.
- Извини ме за момент, Тина.
Преди да се усетя, аз смених посоката и тръгнах към Зед. Изпаднах в настроение ала Арета Франклин. В главата ми зазвуча „Сестрите го правят за себе си" и ми вдъхна безразсъден кураж да преодолея разстоянието. Намерението в ожесточената ми атака сигурно се предаде на другите ученици, защото видях глави, които се обръщат към мен.
- Какъв по-точно ти е проблемът? - Еха, наистина ли го казах?
- Какво? - Зед бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. Сега се виждах в две копия в отражението. Четирите други момчета се подхилваха самодоволно и чакаха Зед да ми зашлеви плесница.
- Вчера едва не се удавих благодарение на теб, а ти изкара мен виновна.
Зед се втренчи в мен мълчаливо - тактика на сплашване, която за малко не успя. - Ти беше по-виновен от мен за случилото се на лодката. - Арета ме изоставяше. Гласът ѝ заглъхна в шепот.
- Аз съм бил виновен? - Тонът му изразяваше учудване, че някой се е осмелил да му го каже в очите.
- Не знаех абсолютно нищо за рафтинга. Ти си експерт, затова сам се досети кой е сгрешил най-много.
- Кое е това ядосано маце, Зед? - попита единият му приятел.
Той повдигна рамене.
- Никоя.
Почувствах удара - и ме заболя.
- Не съм „никоя". Поне не съм арогантен досадник с уста, постоянно разтеглена в подигравателна усмивка. - „Млъкни, Скай, млъкни." Сигурно бях развила желание да умра.
Приятелите му избухнаха в гръмогласен смях.
- Зед, тя те зачука - каза онзи със зализаната назад червеникава коса и ме погледна с подновен интерес.
- Да, тя е нещо друго. - Зед повдигна рамене и кимна към сградата. - Бягай, малката.
Събрах цялото си достойнство, притиснах учебниците до гърдите си и тръгнах към училището. Тина крачеше до мен.
- Какво беше това? - зачуди се тя и докосна челото ми, за да провери дали нямам температура.
Изпухтях и изпуснах дъха, който не осъзнавах, че съм затаила.
- Това бях аз - ядосана. Убедителна ли бях?
- Ами.. горе-долу.
- Изложих ли се?
- Не, беше страхотна! - Тина не прозвуча много сигурна. - Зед си го изпроси. По-добре се крий, когато го видиш, че идва. Той няма да е доволен, че ти го направи на пух и прах пред приятелите му.
Скрих лице в ръцете си.
- Направих го, нали?
- Да. Зед не е свикнал да го критикуват момичета. Те обикновено изпитват страхопочитание пред него. Нали знаеш, че той е най-търсеното гадже в Рикънридж?
- Да, но не бих излязла с него дори той да е последната глътка въздух на тази планета.
- О, това беше грубо!
- Не, честно е.
Тина ме погали утешително по ръката.
- На твое място не бих се тревожила. Зед няма да те погледне един милион години.
След този разговор аз наблюдавах коридорите като командос на вражеска територия, за да се скрия, ако видя, че идва Зед. Сега поне имах група приятели, сред които да се скрия, ако той реши да си отмъсти за изблика ми с няколко подбрани подигравателни усмивки. Първата ми приятелка беше Оби Тина, разбира се, но Зоуи, която подхождаше за ролята на малко дяволита Жена-котка с нейното чувство за хумор, и оригиналният Еласто Нелсън сега също бяха част от бандата ми. Те ме защитаваха от Вампирските невести, Шийна и компания, които продължаваха да ме закачат, донякъде защото според мен усещаха, че съм уязвима. Вампирските невести надушват кръвта. Слухът за сцената на паркинга сигурно се беше разчул и хората бяха стигнали до разбираемото заключение, че съм леко смахната. Единствено Тина, Зоуи и Нелсън стояха между мен и периферния живот с особняците. Представях си как тримата ми защитници стоят със скръстени на гърдите ръце като щит между мен и неприятностите, а ветрецът развява наметалата им, звучи героична музика... и стоп.
Трябваше да излизам повече. Бляновете нахлуваха във всяка част на живота ми.