Вече стана петък, беше някъде 6 сутринта като се събудих не можах да спра да мисля за това момче.... Когато погледнах телефона видях че е станало някъде към 7:30 бях се отнесъл в мисли. Започнах да се оправям и когато бях готов слезнах долу в кухнята видях че майка ми я няма и ми беше оставила бележка че излиза, седнах да закусвам и да пия нещо за глава. Умирах от болки понеже почти не можах да спя. Когато стана време да тръгвам се обадих на Маринела и Стефани да се чакаме в близко кафене до училище. Запалих колата и по път ми се превидя онова момче, заплеснал се щях да се блъсна в един стълб. Из целия квартал се чуха спирачки и огромно ехо,бях в шок колко може да ме обземе това момче само от едно виждане... Всички хора се панираха и почнаха да тичат към мен. Извиних за причиненото безпокойство, и отново тръгнах. Момичетата седяха пред кафенето гледайки към мен втренчено, чудейки се дали съм добре понеже бяха чули ехото от спирачките. Паркирах колата и тръгнах към тях.
С: Добре ли си?! Боже мой изкара ми ангелите! Къде ти е главата?!
М:Марияне! Ехо!?
Аз:Съжалявам, помислих че видях един познат. И се отплеснах!
С:Да не би този,, познат"да е някое момиченце?-вдигайки веждите си на долу на горе, с мазен поглед ме попита.
Аз:НЕ! Познат на семейството е! Просто не го бях виждал от много време, и се учудих и отплеснах. Няма такива като някое момиче в живота ми! - видимо притеснен се обесних.
С/М:Ммхм! - двете казаха в един глас, поглеждайки се.
Аз: Все тая. Хайде да влизаме!
Седнахме вътре и си поръчахме.
Те почнаха да говорят, а аз бавно си пийвах и забивах на едно място.
