Lost in Spanish words

Шеста глава

- 85 от 100, това е добър резултат. Не разбирам защо се ядосваш?

- Защото есето ми заслужаваше повече от 85 точки, поне 90 да беше писал. Гарсия изобщо не ме харесва.

Реших да прекарам обедната почивка в четвъртък в библиотеката, но незнайно как Дерек ме бе намерил и стовари домашното си пред мен.

Оставих на страни вече почти готовото ми есе за колежа и обърнах специално внимание на Делгадо.

- Остави го Гарсия. В момента се опитваме да покрием предишните ти слаби резултати. Даде ли ти друго домашно?

Той кимна. - Есе от 200 думи на тема „Какво ме кара да се усмихвам сутрин?"

Засмях се.

- Та ти до обяд си все намръщен. - физиономията му си остана студена.

- След училище те чакам в нас за да го напишем заедно. - взе листа си и тръгна към изхода.

- След училище имам да...

- Не те чувам. - и с това излезе от библиотеката.

Толкова си смотан, Дерек!

Седмицата се развиваше нормално. С Дерек учихме почти всеки ден, той все още нямаше кола - била приватизирана до следващо нареждане на баща му. Продължавахме да пътуваме с автобуса мълчаливо - аз правех кафе всеки ден и чашата ми официално стана собственост на Делгадо. Тази сутрин обаче тъмнокосия ме изненада - чакаше ме на верандата със сандвич в ръка, който направил за мен. Не знам защо, но се изчервих - сигурно поради факта, че е направил нещо за мен от сърце. Да, аз също му носих кафе и кифлички, но не очаквах, че и той ще го прави.

Цяла сутрин не си отворих устата, бях прекалено развълнувана, че да говоря - едвам изядох сандвича. Но думите му от онази вечер не спират да се въртят в съзнанието ми - „Аз те харесвам, Кейси".

Ще откача!

Дерек Делгадо не те харесва, Кейси - запомни го, просто се държи мило с теб, защото има полза. Ти също не го харесваш, това е минало.

С мъка се обърнах към лаптопа си и започнах отново с опитите си да довърша най-накрая това тъпо есе.

---

- Гледай от бързане да не объркаш времената.

- Аз първо да измисля какво да напиша, другото е лесно.