Lost in Spanish words

Двадесет и осма глава

- Хайде да ходим на обяд, защото не издържам.

- И аз, ужасно съм гладна, а днес има пица.

Преди да се насочим към стола, с Мередит се отбихме до шкафчето ми за да оставя учебниците си.

- Здравей, Джейкъб. – поздравих го, щом го видях до шкафчето му.

- Здравейте, момичета!

Точно написах комбинацията на кода и замръзнах на място.

Въобразявах ли си?

- Вие чувате ли това, което и аз? – обърнах се към приятелите ми.

- Да. – обади се Мер. – Сигурно са решили да пускат различна музика през почивката всеки ден.

Не беше това, знаех кой го правеше.

Това беше нашата песен – моята и на Дерек.

След няколко секунди го видях да се насочва в наша посока ухилен до уши.

Кучи син...

Знаех какво прави, опитва се да ме впечатли и до някъде му се получаваше, но нямаше да му се дам.

Щом дойде при нас, под претекст, че е дошъл при Джейкъб си тръгнах. Мередит започна да ме разпитва, но не и обърнах внимание – това момче ме подлудяваше.

***

През целия ден не можех да спра да мисля за песента, която Дерек пусна, защо от всички неща трябваше да прави точно това.

Признанията, които направи в нощта на бала бяха достатъчно шокиращи за да има и още нещо.

В онази нощ не можах изобщо да заспя. Бях залята с толкова емоции, че просто нямах думи за да ги опиша. Не му вярвах, че ме обича – нямаше как да ме обича.

Когато с Дерек бяхме малки си играехме много, даже мога да кажа, че си бяхме приятели, но с времето нещата се промениха и той спря да общува с мен, по незнайна причина. А аз си останах просто момичето от съседната къща.

Не трябваше да се съгласявам да му помагам, какво ли щеше да се случи, ако не го бях направила – нямах си и на представа и никога нямаше да разбера.

След тренировката ми с момичетата, отидох да взема нещата си от шкафчето, когато от там изпадна малка розова бележка. Наведох се за да я взема от пода и я прочетох.

„Ти ме научи да обичам джаз." – Д.

Ох, Дерек...

***