HATE THAT 8 / 8

Chapter 29 - Утре\Sometimes Evil wins

§§§

Винаги съм била тази, на която ѝ е пукало повече отколкото трябва. И дълбоко в себе си никога не съм искала да бъде така, защото най-образно казано – тази прекалена загриженост беше като копие, с което пробождах малко по малко гърдите си. Всеки път. Бавно. Болезнено. Жестоко. Същински емоционален мазохист. И за всичките тези години така и не успях да се науча да бъда независим егоист. Това, разбира се, беше напът да се промени, макар и добре да знаех, че така щях да изгубя още хора в живота си. Може би дори повече от сега, защото на останалите не им харесва да бъдеш егоист. Обществото не толерира тези, които истински се грижат за себе си – винаги съм го твърдяла. То напътства лицемерните конформисти, които са се оплели твърде много в драмите на останалите – някои дори преструвайки се, че се интересуват наистина – и са забравили кои са в действителност. Разбирах ги. Разбирам ги и сега. От носенето на толкова много маски забравяш за истинската си същност. Иска ми се да кажа, че бях изключение, но не беше така. Понякога аз също усещах тежестта на своите маски.

Мистерията около убийството на Стив продължаваше да ме тормози. Подобни неща винаги са ме мъчели повече отколкото трябва. Ядосвах се най-вече, защото от няколко дни насам нямаше никакъв напредък в разрешаването на случая. Разбира се, това се правеше напълно умишлено. А преждевременно лятото минаваше бързо, макар и всичките дни напоследък, които прахосвах в постоянното премисляне на нещата, за които уж не трябваше да мисля. Въпреки всичко се стараех да не го правя, защото в действителност имаше далеч по-важни неща, с които да се занимавам.

Баща ми не спираше да ми натяква как е 'трябвало' да организирам живота си – да имам план и насока, в която да го движа. Той никога не би го казал по друг начин, но чрез постоянните натъртвания и упреци за това как трябва да подредя бъдещето си, всъщност се опитваше да ме научи как да бъде силна преди всичко за себе си. Аз не бях такъв човек. Откакто се помня представлявам един ходещ ураган, не съумяващ и не разбиращ какво се случва наоколо. Нямах желанието да се погрижа за собственото си бъдеще и причината заради това не беше само страхът от неизвестното. За момента просто не виждах смисъл да го правя. За да се докажа на обществото? На нашите? За да се впиша в рамките – за да бъда като всички други, които имат план, защото „така трябва"? Не. Това не бяха причини, които да ме накарат да искам да го направя.