HATE THAT 8 / 8

Chapter 25 - С вкус на огън\Emotional crises

§§§

Време за размисъл.

Съществува един деликатен момент в човешката природа, едно толкова драматично състояние на ума, когато всеки от нас, в определен период от живота си, осъзнае обречеността си пред бъдещите неизбежни събития. Предчувстваш как вълната на кармата се очаква да те помете във всеки един миг и да те повлече нанякъде като листо посред буря – да те преобърне и да те потопи още повече в блатото на чудовищното душевно страдание особено лесно, ако не си от хората, които умеят да се приспособяват бързо към промените. Попадаш в нещо подобно на гранична ситуация, както го е нарекъл Карл Ясперс, и не си способен да мислиш рационално, за да достигнеш до най-доброто решение на проблемите си, защото си до болка повлиян от проклетите емоции. А каква по-голяма илюзия от това? Нещо като „най-добро решение" не съществува, поне не и за нещастниците. Толкова е просто – обречен си до момента, в който не осъзнаеш, че и в страданието вирее радост.

Напълно очаквано предвид каръщината ми този „свръх бум" при мен настъпи в следобедните часове на един от малкото слънчеви дни напоследък. В един, на пръв поглед, безобиден ден. Кейт не беше с мен. Заедно със Зак се бяха дянали някъде още от онази нощ. Бях сама и все още помня как бях положила тялото си върху студения тротоар на една малка квартална уличка две пресечки по-надолу от дома ми, докато съвсем търпеливо наблюдавах скриващото се зад хоризонта слънце. Не знам за колко от минаващите хора тогава изглеждах странно, в интерес на истината това изобщо не ме вълнуваше, но помня, че никой не се спря да попита какво, по дяволите, се случваше с мен. Знаех единствено, че изтощената ми и крайно нестабилна психика беше прекалила дотолкова с цигарите, алкохола и успокоителните, че в определен момент това и ефектът от нередовното ми некачествено хранене се оказаха достатъчно силни фактори, за да просна туловището си като някой немощен човек на земята и отчаяно да влагам всичките си сили в поемането на поредната глътка въздух. Борба за живот.

Изпитвах нужда да забавя времето. Да изживея този миг сякаш е цяла година, да се изолирам от всичко останало, за да мога някак да прозра колко много прецаквах трагикомичния си живот и да опитам да оправя това. И се случи. Времето наистина сякаш се забави, но далеч не стигнах до решението на проблемите си, до прозрение. Не се намирах в състоянието, в което исках да бъда. Вместо това размишленията върху добре познатите екзистенциални въпроси от сорта на „Какъв изобщо е смисълът на живота ми, като така или иначе съм обречен накрая?", ме отведоха до още по-мрачни и непознати дълбини на съзнанието ми. Оттогава си взех поука и разбрах, че умишленото изпадане в подобни философски дилеми, в момент когато имаш проблеми с емоционалното си състояние, е може би най-голямата грешка, която можеш да допуснеш.