HATE THAT 8 / 8

Chapter 12 - Да целунеш реалността\F**k love

§§§

Онова потискащо чувство да бъдеш единствен. Единственият провалил се на важен изпит, единственият облякъл се странно на училище днес, единственият несполучил в ново начинание... единственият обрекъл живота си на вечната скръб и отчаяние за това, че нещата никога няма да се оправят и да бъдат както преди! Това не е чувство на самота. Това е чувство на страх. Колкото и много някои от нас да го прикриват, дълбоко в себе си тайно ридаят заради това отчуждение породено от някакви антиконформистки мотиви, което по силно основателни причини сами сме си наложили. Митовете, обаче се размиват. Всеки интерпретира нещата в хода на различна посока. Но по дяволите! До каквито и изводи да се стигне, истината все пак си остава една за заблуда на всички. Въпреки всички обстоятелства обаче, не е лошо да се чувстваш единствен.

Потисках се в света си. В къщата си. В дрехите си. В кожата си. Опитвах да не чувствам нищо. Да не си спомням за онази раздираща съвестта ми сцена. Чувствах се така, сякаш бях единствената проклета от съдбата. Единствената станала свидетел на хладнокръвното убийство на съученика ми Джак. Емоциите не стихваха. Тежките напъни в гърдите ми също. Задушавах се само при спомена за обездвиженото му тяло върху мократа настилка. Чувах как сълзите отново напираха. Давех се сякаш в тях и постепенно губех контрол над ума си.

Умирах в себе си.

- Писнa ми дa ям, Олив! – Стела се инатеше, докато аз настойчиво опитвах да набутам лъжицата с гъбена супа в устата ѝ в опит да не мисля за снощната случка. – Не съм гладна.

- Ако не си изядеш проклетата супа, ще я изсипя върху теб и ще си тръгна. Колко още да ти повтарям, че трябва да се храниш независимо дали искаш или не? – засякох я рязко. Бях се превърнала в абсолютен педант. Също като Осем.

За един по-продължителен миг задържа големи си ириси върху моите и след малко пое количеството храна, което запратила към устата ѝ. Не можех да разбера защо се отнасяше толкова нехайно към себе си. От часове не беше хапнала почти нищичко. Вече беше минала на домашно лечение и макар и да опитвах да я предразположа максимално в уюта на собствения ѝ дом, Стела все още изглеждаше травмирана от случилото се. Опитваше се да го прикрива, но аз знаех, че грабливите лапи на страха бяха погнали и нея.