HATE THAT 8 / 8

Chapter 17 - Осем\New loveship

§§§

- Сега разбирам. – Терапевтът ми леко проскърцва върху кожения стол и ме прекъсва отново. – Значи в това се e изразява цялата ви драма, госпожице Джоунс? Била сте неспособна да се справите с мисълта, че Осем ще замине, защото сте се привързала твърде много към сложния му характер и затова сте се затворила в себе си. Какво друго освен липса почувствахте тогава?

Прочиствам гърлото си с поредната кашляница. Вече съм крайно убедена, че знае за неудобството, което се прокрадва в мен всеки път щом ме попита за чувства. Но в крайна сметка, точно затова съм тук.

- Имах усещането, че някой сякаш ме обвива с бодлива тел, като след това внимателно и достатъчно болезнено я усуква от мен. Чувствах се разочарована – като малко дете, на което му бяха отнели любимата играчка. И не знам защо чувствах това, след като така ентусиазирано мечтаех за деня, в който Осем ще се махне от живота ми. Нямам представа и защо все още продължавах да изпитвам тази особена омраза към него макар и нещата до този момент да се бяха подредили по съвсем различен начин – казвам с пресъхнало гърло. – Но нямаше голяма философия в тази прословута драма. Просто не исках да си тръгва. Това е.

Пак въздъхва тежко и сваля тънките си очила.

- Вижте, ако трябва да бъда напълно честен с вас, връзката ви с това момче ми изгледа крайно парадоксална. Твърдите, че сте го обичала също толкова много, колкото и сте го мразила, но това в действителност не може да бъде възможно. Затова подозирам, че ме лъжете за едното. Любовта, в най-чистата ѝ форма, не може да бъде посилна на някого, който изпитва истинска и неподправена омраза. Двете понятия са напълно изключващи се. – Прокашлям се, за да потисна гневния си изблик. За бога, колко много греши! – Казвам ви тези неща от позицията на някой, който не ви критикува, а ви дава обективно мнение по проблема.

- Съгласната съм, че връзката ни сама по себе си беше парадоксална, направо утопична, ако ме питате, но се страхувам, че все още не схващате цялата концепция на проблема ми. Всичко започна със симпатиите ми към Осем, после дойде ред на омразата, но не подозирах, че докато се опитвах да се убедя колко много го мразех, в мен се зараждаха и онези силни трепети, които просто не мога да ви обясня. И аз направих избор. Реших да се оставя на всичко онова, което ме караше да изпитвам без значение какво беше то. Влюбих се във всяка една негова същност, влюбих се във всичко от него – в душата му, в ума му, в тялото му, в начина, по който ме гледаше, в трапчинките му, разбирате ли, във всичко! Но омразата...Тя продължаваше да бъде плод на нещо друго и точно тя сякаш замаскирваше цялото удивление, което изпитвах към него – всичката ми любов в неподправената ѝ форма.